Начало на организираната националноосвободителна борба – Георги С. Раковски.

 

През осемнайсти и първата половина на деветнайсти век българските усилия за отхвърляне на чуждото подтисничество запазват много от характеристиките на предходното време; те имат локален, често стихиен облик, свързани са с външни сили, липсват им приемственост и ярки личности, белязани са от идейна незрялост. Голямата промяна настъпва в средата на деветнайсти век, когато българите преминават към организирано националноосвободително движение. То е резултат както от цялостното съзряване на възрожденското общество, така и от напредващата еволюция на Източния въпрос. Въпреки всичките си дефекти, очертаващата се модерна социална структура дава възможност на възрожденското общество да излъчва и издържа водачи и идеолози от национален мащаб, да формулира и финансира дългосрочни цели. От своя страна противоречията в Източния въпрос в средата на деветнайсти век кулминират в Кримската война – едно от най-крупните събития в международния живот през деветнайсти век.

За темата черпим сведения от следните исторически извори:

  • домашни – “Житие на Раковски от 1866 г.”, “Втори план за освобождението на България”, статии и публикации на наши вестници, Сава Доброплодни, Марко Балабанов и други;

  • чужди – журналистически публикации, Османо-турски документи.

По темата работят – Николай Генчев “Българското възраждане”, Иван Шишманов, Димитър Косев и други.

През осемнайсти и първата половина на деветнайсти век политическата активност на българите се изразява в участието им в австрийско-турски и руско-турски войни, във въстанието на балканските страни на страната на неприятелите на Османската империя. В началото на деветнайсти век Софроний Врачански и неговите другари в Букурещ създават първия политически кръг през Възраждането, който си поставя за цел да търси пътища за решаването на българския въпрос в конкретните условия на Руско-турската война от 1806 - 1812 г.. През втората четвърт на деветнайсти век българите организират и първите самостоятелни политически прояви и движения, като Велчовата завера от 1835 г. и въстанията от 30-50-те години в Западна и Северозападна България. Всички тези политически прояви и движения имат местен, локален характер и значение, или се свързват с благоприятни външни условия – войни и въстания на съседни народи. Ето защо до средата на деветнайсти век за организирано общонационално политическо движение не може да се говори.

След Кримската война в българското общество настъпват промени, които катализират стремежа и борбите за политическа самостоятелност. Условията, съществуващи в Османската империя, не удовлетворяват нито една обществена група сред българите. След приключването на войната сред тях не съществува нито една категория хора, която да се чувства сигурна за своето бъдеще и на която да е осигурена възможност за гарантиран просперитет. Продължаващият тормоз на феодалната азиатска система, верския фанатизъм и ориентацията не дават никаква възможност за по-нататъшно нормално развитие на наслоилите се сред българите нови отношения. От ликвидирането на чуждоземния гнет са заинтересувани всички – търговци, посредници, промишленици, занаятчии, селяни, национална интелигенция. Ето защо наред с борбата за културно-духовна еманципация българите организират своите усилия и към политическите борби, имащи за цел окончателното разрешаване на българския въпрос, тоест извоюване на политическа независимост.

Началото на организираното националноосвободително движение през 50-60-те години на деветнайсти век е свързано с името на Георги Стойков Раковски. Роден през 1821 г. в Котел, Раковски произхожда от богато търговско семейство. През 1828 г. постъпва в котленското училище, след неговото завършване той продължава образованието си в Карлово при Райно Попович. През 1837 г. заминава за Цариград и постъпва в прочутата гръцка гимназия в квартала Коручешме. В това училище учат редица други българчета като Иван Богоров, Никола Богориди и Алеко Богориди.

Годините, прекарани от Раковски в гръцката гимназия, се отразяват плодотворно върху развитието му. Особено силно въздействие за формирането на неговите възгледи оказват идеите на Неофит Бозвели. В края на 30-те години се свързва с български младежи ученици в Атина и става организатор на революционна организация, наречена Македонско дружество, която си поставя за цел политическото освобождение на българите. През лятото на 1841 г. Раковски заминава за Влашко и се установява в Браила. Заради участие в подготовката на Втория Браилски бунт, той е арестуван и осъден на смърт, но по пътя за Цариград успява да избяга и заминава за Франция. В Марсилия престоява година и половина. След това се завръща в родния си град и се включва в борбата на местните еснафи срещу котленските чорбаджии. Наклеветени Раковски и баща му попадат в цариградски затвор. След три години и половина са освободени благодарение на големия откуп, който майка му дава на един турски министър.

През втората половина на 1853 г. Раковски създава ново политическа организация, наречена Тайно общество, имащо за цел да подготви българите за съвместна борба с русите срещу османския поробител. Като използва връзките си с един от турските министри, Раковски е назначен за преводач в щаба на Дунавската армия и предава устни сведения на русите. В края на декември 1853 г. той е разкрит и арестуван от турските власти, но по пътя за Цариград успява да избяга и през юни 1854 г. се установява с една чета в района на Котел. След като военните действия между Русия и нейните противници се прехвърля на Кримския полуостров, той разпуска четата и се завръща в родния си град.

През този първи период на своя живот Раковски търси верния път в борбата срещу чуждоземния гнет. Натрупал житейски опит и големи за времето си познания, Раковски много рано определя бъдещето си на радетел за българската свобода.

В началото на 1855 г. Раковски преминава във Влашко и се установява в Синещ. Там прекарва почти цяла година. През втората половина на 1856 г., след кратък престой в Белград, той заминава за Нови Сад, където се отдава на публицистична дейност. С помощта на доктор Данило Мадекович, Раковски започва да издава първия си вестник “Българска дневница”, излизал от април до ноември 1857 г.. В Нови Сад обнародва и първия си труд – “Предвестник горского пътника”. Тук довършва поемата “Горски пътник”, която бележи поврат в развитието на българската политическа мисъл. През 1858 г., Раковски напуска Нови Сад и се озовава в Одеса като се занимава най-вече с исторически и етнографски изследвания.

През същата година той пише своя “План за освобождението на България”, който отразява вижданията му на този етап за пътя, по който трябва да се разреши българския въпрос. В Одеския план изрично се подчертава: “Мечом са българи своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият!”… Основната мисъл, прокарана в този първи план, е свързана с идеята за едно всеобщо българско въстание, в което трябва да участват всички – българите със своите пари, учените – с трудовете и идеите си, а бедните – с жертвата на своя живот. Освен това се предвижда координиране на въстаническите действия с борбата на съседните балкански народи и търсене на подкрепа от страна на Русия и Франция. Ръководен орган в подкрепата и провеждането на въстанието е Тайната канцелария.

През март 1860 г. Раковски се премества в Белград. В сръбската столица той отпечатва част от готовите си трудове, а на 1 септември 1860 г. започва издаването на втория си вестник “Дунавски лебед”, който излиза до декември 1861 г.. Това е първият печатен орган на българското революционно движение. Широкото разпространение на вестника по балканските страни, Русия, Франция и Англия налага част от материалите да се печатат на френски език. Така “Дунавски лебед” става първият български вестник, информиращ европейската общност за освободителното движение на покорения народ. В края на 1861 г. Раковски разработва нов план за освобождение на България, известен като Белградски план, в основата на който залага идеята за масовото народно въстание, подкрепено от навлизането в страната на въоръжени полкове и чети, като основно средство за извоюване на политическа независимост. Съобразен с влошаването на сръбско-турските отношения, планът предвижда навлизане в българските земи от сръбска територия на един въоръжен отряд от 1000 души, които движейки се по билото на Стара планина ще нараства от присъединяващите се към него въстаници от вътрешността на страната. В Търново трябва да се обяви възстановяването на българската държава, след което многократно нарасналата народна войска, подкрепена от навлезлите от север чети, ще довърши освобождението на България. Ръководен орган на това въстание е Привременното правителство, намиращо се и насочващо бойните действия от съседна Сърбия. В плана изрично се говори за ролята на комитетите в предварителната подготовка, но тя е свързана преди всичко с пропагандирането на идеята за предстоящото въстание.

През пролетта на 1862 г. е учреден ръководния орган Привременното българско началство, написан е уставът, а след успешни преговори със сръбското правителство се пристъпва към изграждането на българската войскова чета, известна като Първа българска легия. Сред събралите се около 600 млади българи има учащи от Одеса, Виена и Белград, прославени войводи и бивши хайдути, бъдещи организатори на националната революция. Между тях са Васил Левски, Стефан Караджа, Ильо войвода Иван Кулин и други.

Въоръжените стълкновения между сърби и турци в Белград и бойното кръщение, което българските легисти получават на 15 юни, вдъхват надежда за скорошно изпълнение на предвиденото от Раковски в неговия втори план. Междувременно в Търново започва Хаджиставревата буна. В очакване на български полк, Хаджи Ставри Койнов организира чета и се отправя към Балкана. Преследвана от турски потери тя се разпада на малки групи. Повечето от четниците в нея са заловени и изпратени на заточение.

Нормализирането на сръбско-турските отношения през лятото на 1862 г. прави неудобно пребиваването на българския въоръжен отряд в Белград. В началото на септември легията е разпусната, а с това пропада и възможността за реализиране на разработения план. Неочаквания обрат на събитията се отразява тежко върху българските легионери и насажда у тях недоверие към Сърбия. Разигралата се драма е пореден урок за Раковски, който все по-ясно осъзнава, че българското освободително движение трябва да бъде откъснато от опеката на външни сили.Надигащият се балкански национализъм и аспирациите на Гърция и Сърбия към българските земи го принуждават да скъса с Белград и да потърси ново убежище. През септември 1863 г. Раковски се установява в Букурещ. Тук той се включва в политическите борби, като взима страната на радикално-демократичната група на княз Александър Куза. През 1864 г. започва да издава вестник “Бъдащност”, но линията му предизвиква недоволството на Добродетелната дружина. Откритата подкрепа на княз Куза и защитаваната от него идея да се посегне върху правата на едрите румънски земевладелци активизира противниците на Раковски, които спират вестника му. Новият вестник “Бранител”, макар и с променено име, прокарва същата линия и е спрян още след първия брой. През 1865 г. Раковски издава един единствен брой на отдавна проектирано списание “Българска старина”. През февруари 1866 г. в Румъния е извършен преврат, в резултат на който княз Куза е детрониран. Отказът му да сътрудничи с новите властници го принуждават да напусне Букурещ. Завърнал се отново Раковски насочва усилията си към обединение на емиграцията в името на българското освобождение. Преживял горчиви разочарования, прозрял действителните намерения на съседните балкански страни, той в крайна сметка стига до извода, че българите преди всичко трябва да разчитат на своите собствени сили. Тези мисли Раковски излага в “Привременен закон за народните горски чети на 1867-мо лето”.

Привременният Закон, носещ датата 1 април 1867 г., може да се приеме и за най-висока точка в идейното му развитие. Изложените в него постановки предвиждат създаване на българска революционна четническа армия, която да се подчинява единствено на Върховното народно българско тайно гражданско началство. Според закона Началството осъществява общото ръководство на революцията. Военното ръководство се намира в ръцете на главния войвода, назначен и подчинен на Върховното началство. Законът регламентира всички въпроси по организацията и йерархическата система в четническата армия. Целта на Раковски с този закон е да се създаде една стройна система на четническото движение, което да бъде подчинено на една единствена цел – постигането на политическото освобождение на отечеството. Раковски не дочаква реализацията на този свой трети план за освобождението на България. Заболял от туберкулоза, той умира на 9 октомври 1867 г. в Букурещ.

Не случайно началото на националноосвободителното движение се свързва с името на Георги Раковски. Той пръв от своите съвременници достига до прозрението, че българския народ може да се освободи чрез едно всенародно въстание. Наистина тази идея е издигната още от политическия кръг, възглавяван от Софроний Врачански, но сега се пристъпва към нейната конкретна реализация. Раковски дълго се лута в балканските лабиринти, за да търси съюзници в предстоящата борба. Натрупания опит го довежда до най-вярната постановка – българското освобождение трябва да бъде дело на българският народ. И той предвижда участие на всички в предстоящата борба, тъй като чуждото владичество е в разрез със стремежите и интересите на всички обществени групи сред българите. Поради тежестта, която отдава Раковски на сформираните вън от България въстанически сили – полкове, отряди, чети, тактиката му се определя като четническа, за да се подчертае основното различие с наложилите се по-късно тактически възгледи в освободителната борба. Това, че той разчита на четите и другите формирования, съвсем не означава, че Раковски ги приема като решаващ фактор за победата. Той подчинява действията им на проектираното масово народно въстание, направлявано от едно централно ръководство – Тайна канцелария, Привременно българско началство, Върховно народно българско тайно гражданско началство.Като добър политик и дипломат Георги Раковски е наясно със стремежите на великите сили в Европейския Югоизток. Той е между първите, които осъзнават, че българския въпрос е част от големия Източен въпрос и че неговото разрешаване трябва да се търси в контекста на основния проблем. Много често Раковски отправя остра критика към политиката на тези страни. Въпреки всичко, той осъзнава, че без благоволението на тези сили българският въпрос не може да бъде решен. Ето защо той предвижда информиране на техните представителства за целите на българското въстание. Макар да проявява по-специално отношение към Русия, като я нарича “Майка на славянския род”, “покровителка на българите”, Раковски не спестява и критиката си към северната империя, когато прецени, че тя е необходима. Политиката и спрямо българите е обявена за убийствена тогава, когато тя насърчава селските маси от Северозападна България да се преселват в нейните предели.

През целия си живот Раковски работи за обединение на балканските народи срещу общия неприятел. Той търси съдействието на сърби, гърци, черногорци, румънци, но никога не отстъпва от историческите позиции, завоювани през вековете от българския народ.

Забележителен патриот и революционер, политик и дипломат, Раковски прави всичко в името на България. Издигнатите от него идеи и тактически възгледи отговарят на степента на развитие на българското общество и на българската политическа мисъл. Той обогатява революционната практика, а натрупания опит е използван от неговите последователи.

През 60-те години на века укрепналата буржоазия търси различни пътища за разрешаването на българския въпрос. Активизирането на европейската политика, преструктурирането на политическото пространство и новото раздвижване на Балканите поражда надежда сред различните групировки най-вече сред българската емиграция. Запозната с интересите и позициите на великите сили, тя следи внимателно развоя на събитията с оглед на българските въжделения и търси удобен момент за тяхното излагане и отстояване. През този период на политическата сцена отново излиза организацията на едрите български търговци във Влашко, известна като Комитет на старите, Епитропия и Средоточно попечителство от предходното десетилетие. Този път през 1862 г. тя се появява под името Добродетелна дружина. Излизането и от продължителния зимен сън е свързано с активизирането на Русия, която след Парижкия мир е отстранена от компанията на главните действащи лица на Балканите. През 60-те години Петербург възвръща самочувствието си и започва да се намесва осезателно в политическите дела на Европейския Югоизток. По-видни членове на Добродетелната дружина са двамата братя Христо и Евлоги Георгиеви, доктор П. Протич, Хр. Мустаков и други. И сега както и преди “старите” продължават да следват стриктно указанията на руската политика и дипломация, като се ръководят от разбирането, че Русия е най-сигурния гарант за получаване на желаното от българите.

През 1866 – 1867 г. Османската империя е подложена на натиск както от страна на Франция, така и от страна на Русия. Докато първата настоява за реформи в духа на Хатихумаюна, втората иска автономия за покорените славянски народи. В тази обстановка се ражда проекта на руския посланик в Цариград генерал Н. П. Игнатиев за създаване на една голяма южнославянска държава, в която да се обединят Сърбия и България, и която да играе ролята на бариера пред домогванията на Запада на изток.Появата на тази идея активизира “старите” в Букурещ. Те разработват специален документ, озаглавен “Програма да политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или за тяхното сърдечно отношение”, предвиждащ създаване на федеративна държава, наречена Сърбо-България или Българо-Сърбия. В проведеното на 5 април 1867 г. събрание в румънската столица, на което присъстват и представители на одеските българи, програмата е одобрена. Сръбското правителство отклонява подписването и, тъй като не иска да се ангажира пряко с българското освободително движение. Последното е използвано от Белград единствено с цел да се оказва натиск върху Турция, но не и да се решават българските проблеми. Същата цел имат и двете изпратени в българските земи чети през пролетта на 1867 г.. След провала на проекта за федерация със Сърбия Добродетелната дружина, пак по внушение на Русия, възприема нова идея – за дуализъм с Турция. Предложение в този смисъл е направено в меморандума, подписан от членовете на дружината до Парижката мирна конференция по Критския въпрос през януари 1869 г.. Разбира се, конкретен резултат и този път не е постигнат. Решителен противник на революционното движение, Добродетелната дружина прави много в областта на мирната революция. Тя отпуска големи средства за подпомагане на просветното движение, изпраща и издържа много български младежи, за да завършат образованието си в Европа и Русия, участва в създаването на Българското книжовно дружество, защитава българската кауза при всеки удобен случай. Печатният и орган вестник “Отечество”, започва да излиза през 1869 г., подкрепя неизменно руската балканска политика и ратува за сближение между южните славяни.

Активна роля сред емиграцията през разглеждания период играе и Одеското българско началство. През 1858 г. то получава официално признание от руското правителство като благотворителна организация под попечителството и ръководството на Херсонския архиепископ. По-видни негови членове са Николай Палаузов, Николай Тошков, братя Тошкович и Константин Палаузов. Независимо от това, че настоятелството се намира на територията на Южна Русия, то е по-самостоятелно в своите действия и не се подчинява така сляпо на руската политика, както преди това Добродетелната дружина. Въпреки всичко Одеското настоятелство се включва в изграждането и приемането на проекта по създаването на южнославянската федерация през пролетта на 1867 г.. В Букурещ са изпратени Н. Тошков и В. Рашеев, които участват в събранието на 5 април, а П. Грамадов е определен за посредник между Букурещ и Одеса, които трябва да координират действията на двата центъра. След провала на тази инициатива Одеското настоятелство подкрепя дейците на Тайния комитет и отпуска средства за издаването на печатния му орган вестник “Народност”. По-късно настоятелството се свързва с дейците на БРЦК, подкрепя материално Любен Каравелов при издаването на вестник “Свобода”, поддържа връзки с Васил Левски и не е случаен фактът, че самия Апостол нарича Одеското настоятелство “нашия комитет в Одеса”. И след смъртта на Левски одеските българи подкрепят БРЦК и неговите революционни инициатива. Настоятелството играе активна роля по време на Старозагорското и Априлското въстание, по време на Сръбско-турската война през 1876 г., в навечерието и по време на Освободителната война.

По своята социална характеристика двете русофилски организации не се различават, но по своя начин на действия, по своето отношение към българското революционно движение и дори към Русия те най-често се разминават доста съществено.

През 1866 г. е формирана нова политическа организация на българската емиграция – Тайният централен български комитет (ТЦБК). Тя възниква във връзка с детронирането на княз Куза и появилата се опасност от турска интервенция в Румъния. Пред назряващия военен конфликт румънския таен комитет, организатор и извършител на преврата, търси помощта на българите. След отказа на Раковски, преговорите продължават с неговия помощник Иван Касабов. Те завършват успешно и в края на март 1866г. комитетът става факт. Негови членове са: Иван Касабов, Димитър Диамандиев, Атанас Андреев и Хараламби Сяров. По-късно в комитета участват И. Адженов, И. Грудов и друти. Формирания комитет създава свои структури както в селищата на север от Дунав, така и във вътрешността на българските земи. В същото време започва подготовката на документ, който трябва да регламентира отношенията между румънци и българи. Подготвеният “Акт за свещена коалиция между румъни и българи” не е подписан от румънска страна. И новото правителство търси българите за съюзник пред страха от конфликт с Турция, но когато то трябва да поеме ангажимент и да подкрепи с подписа си освободителните борби на българския народ отказва да направи това. През лятото на 1866 г. отношенията между Турция и Румъния се нормализират и Тайния комитет продължава своето съществуване самостоятелно. През декември 1866 г. комитетът издава брошурата “България пред Европа”, която излага по един достоен начин положението, в което се намират българите и проблемите, които стоят за разрешаване във връзка с това положение.

В края на февруари и началото на март 1867 г. е подготвен и изпратен в Цариград Мемоар до султан Абдул Азис хан, с който Тайният комитет предлага дуализъм между България и Турция по подобие на Австро-Унгарския. По същество идеята за дуализъм е стремеж към пълна автономия в рамките на Османската империя. Това се смята от дейците на комитет само като необходима стъпка към достигане на крайната цел – извоюване независимостта на България. През октомври 1867 г. започва да издава вестник “Народност”, който излиза в продължение на две години и отстоява идеите на ТЦБК, Българското общество и Млада България. Комитета отстоява вижданията на буржоазно-либералните среди сред българското общество. Той агитира в полза на революционната борба, препоръчва революцията, но не се отказва и от политически комбинации, тоест “с кой да е начин и средство”.

Наложеното в историческата литература мнение за прозападна ориентация на тази организация не отговаря на действителността. Към западните велики сили се демонстрира уважение и внимание при всеки удобен повод, но това не е нищо повече от дипломатическа етикеция. Като хора с високо за времето си образование, познаващи добре проблемите на Източния въпрос, дейците на комитета разбират, че без благоволението на тези сили българския въпрос не може да бъде разрешен. Реална помощ те очакват от Русия. През лятото на 1868 г. ТЦБК прекратява своето съществуване, но неговото място е запазено от друго обединение на буржоазно-либералните среди – “Българското общество”. Негов лидер е отново И. Касабов, а печатен орган на обществото е вестник “Народност”, редактиран и издаван от самия Касабов.

Новата организация подготвя и изпраща в България четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Освен това Касабов и ръководеното от него общество подпомагат материално Васил Левски при първите му две обиколки из България. Те го снабдяват и с необходимите документи. Българското общество поддържа връзки със сродни организации като мацинистка ”Млада Европа”. По нейно подобие в средите на младата българска емиграция през 1868 - 1869 г. се оформя идеен кръг “Млада България”, в който влизат членовете на Българското общество. Характерното за ТЦБК, Българското общество и “Млада България е това, че те приемат и революцията, и помощта на великите сили, и комбинациите с Турция като възможен път за разрешаването на българския въпрос. Но те винаги са на едно мнение по въпроса за това, че България трябва да се освободи.

През 50-60-те години на деветнайсти век в българското освободително движение се оформят три основни течения: Революционно демократично, начело с Раковски и неговите съратници; буржоазно-либерално представено от ТЦБК, Българско общество и “Млада България” и консервативно, в което влизат Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство. Всяко едно от тях тръгва по различен път, макар че крайната цел е една. И трите течения имат дял в борбата за политическа свобода, но тази разпокъсаност пречи за обединяване на националните усилия в едно направление и поставя в зависимост от външни фактори българските инициативи за отхвърляне на чуждото владичество.

Четническата тактика в българското освободително движение е обоснована най-пълно от Раковски, но тя е позната и преди това. По същество тази тактика предвижда освобождение чрез навлизане на чети отвън, чиито действия да бъдат подкрепени от въоръжено въстание във вътрешността на страната. Тази тактик Раковски излага обстойно във втория си план. Като резултат е формирана Първата българска легия, но поради известни причини тя не съумява да осъществи вложения в нея замисъл. През 1867 г. Любен Каравелов създава Български комитет в Белград, който също изповядва четническото, но някакъв конкретен успех не се постига.

Първите реални прояви са свързани с преминаването в България на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през пролетта на 1867 г.. Появата на току що разработения от Раковски “Закон за народните горски чети” съвпада с активизирането на руската политика, с българо-сръбските преговори за създаване на федерация и с желанието на Сърбия да се покаже от българска страна готовност за решително действие.

Двете чети са въоръжени със средствата на Добродетелната дружина. Създава се впечатление, че това е начало в изпълнението на предвиденото от Раковски. Всъщност двете чети нямат за цел вдигането на въстание. Те получават указания от ръководството на “старите” да избягват сраженията и изобщо срещите с турските въоръжени чети. С една дума те трябва да осъществят демонстративен марш с определена цел – да проучат настроенията на българите.

Четата на П. Хитов, брояща 30 души, преминава на българска територия на 28 април при Тутракан. Достига безпрепятствено до Балкана и престоява известно време в района на Котел и Сливен. В проведеното на 28 май събрание в Сливенския Балкан е разработен и приет нов “Закон на българското народно въстание, по който ще се управлява българската народна войска в 1867 г.”. Този закон общо взето преповтаря Закона на Раковски, но въпроса за въстанието вече се поставя като близка цел. След престоя си в споменатия район четата се отправя към Сърбия по билото на Стара планина. Малко по-късно на 17 май, преминава четата на Ф. Тотю при Свищов. Тя брои 25 четници. Още със стъпването си на родния бряг започват сражения с турските потери. След битката при село Върбовка – Севлиевско, войводата се отскубва от преследвачите едва с 12 души. При срещата на двете чети над Златица – Пирдоп от втората чета са останали едва 4-ма четници и предводителя им. В началото на август обединената чета преминава на сръбска територия.

През 1867 г. се формират български чети и в Сърбия. В района на Зайчар голяма чета подготвят Н. Войводов и Цв. Павлович. Опитът на четата да премине на българска територия се оказва неуспешен, поради намесата на сръбските власти. Така пропада идеята за реализация на предвидената от Раковски масова четническа акция, придружена от вътрешно надигане на народа. Сходството в действията на Букурещкия организационен център и на този в Белград предполага възможността за предварителна координация на предприетите действия.

Замислената и не дотам успешно проведена четническа кампания все пак има резултати. Една част от участниците в нея се включват в състава на Втората българска легия, организирана през есента на 1867 г., в резултат на споразумение между Добродетелната дружина и Сърбия, подкрепено от Русия. Целта на откриването на това българско военно училище в Белград е подготовка на военни специалисти за предстоящото българско въстание. Средствата за обучение са отпуснати от Русия, а работата с българските младежи се извършва от сръбски офицери. И сега, както и през 1862 г. първоначалният замисъл пропада. Нормализирането на сръбско-турските отношения прави излишни българите в Белград. Но правителството на И. Ристич се страхува от недоволството на Русия и прилага нова тактика по отношение на легионерите – неприязненост и незаинтересовано отношение. Целта е постигната и през април 1868 г. легията се разпуска. Така за пореден път Сърбия доказва, че се интересува единствено от своите собствени интереси. По-голяма част от легионерите се прехвърля в Румъния и там през лятото на 1868 г. се подготвя поредната чета под предводителството на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Средствата за подготовката и са осигурени от Българското общество, а главна заслуга за нейната организация имат двамата войводи. Въпреки многобройните опити да бъдат отклонявани от започнатото дело, въпреки намесата на П. Хитов и предупреждението на руското и френското консулство от Добродетелната дружина за преминаването на четата, на 6 юли 1868 г. 129 души стъпват на българския бряг при устието на река Янтра. Разкрита още в самото начало, четата води тежки сражения при село Караисен, Патреш и Вишовград. В битката при Калърдере загиват 28 души, а Ст. Караджа е ранен и пленен. Останалите четници, предвождани от Х. Димитър достигат до Бузлуджа, където на 18 юли водят последното сражение, в което четата е унищожена окончателно. Макар да приключва трагично бойния си път, четата на Х. Димитър и Ст. Караджа ознаменува една от най-героичните страници в историята на българското освободително движение. Героизмът и дързостта да се въстане срещу една вековна империя имат своето значение най-малко в три направления. Преди всичко се повдига самочувствието на българския народ. На второ място, представителите на великите сили са изненадани и възхитени от проявите на българските бунтовници, както и да представяли събитията пред своите правителства, за тях самите става ясно, че подобен масов героизъм не предвещава спокойно бъдеще за османската власт в българските земи. На трето място, самата Висока порта е стресната от революционното надигане на българите, което по време съвпада с продължаващото Кримско въстание. Ето защо тя става по-благосклонна към българските искания по църковния въпрос.

Четническата тактика на Георги Раковски претърпява неуспех, но тя се оказва един задължителен етап в българското националноосвободително движение. През 50-60-те година на деветнайсти век в България все още няма условия за организиране на масово въстание вътре в страната. Успехите на тази тактика в други страни на континента (Италия, Гърция) показват, че България се намира в един от най-невралгичните пунктове на Европейския Изток, където чуждите интереси и вмешателства много често провалят българските инициативи. Всичко това налага търсене на нещо ново, на нещо по-рационално в организирането на борбата за политическа свобода. Същевременно различните, акции, организирани от емиграцията са недостатъчни за освобождението на страната. Драматичните събития пред които се изправя революционната емиграция в Румъния и Сърбия в края на 60-те години на деветнайсти век, пораждат сериозна организационна и идейна криза в българското националноосвободително движение. Сред българската емиграция ясно се очертават две големи групи, сами определящи се като “млади” и “стари”. Изходът от възникналото противоборство между тези две идейни течения трябва да предопредели и посоките за по-нататъшното развитие на българския политически въпрос.