АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ 1876 Г.

 

В края на 1874 г. и началото на 1875 г. Османската империя започнала да изпитва сериозни финансови затруднения. Високата порта не била в състояние нито да изплаща огромните си дългове към западноевропейските банки, нито да покрие бюджетния си дефицит. За да попълни държавната хазна, турското правителство пристъпило към увеличаване на всички преки и косвени данъци, събирани от подвластното население, като особено чувствително нараствали десятъкът и данъкът „бедел" (военен данък, събиран от мъжете не мюсюлмани). Новите данъчни тежести породили широко социално недоволство сред християнското население, което от своя страна способствало за постепенното революционизиране на обществените настроения в балканските провинции на Османската империя. През пролетта на 1875 г., първо в Херцеговина, а малко по-късно и в Босна, избухнали спонтанни бунтове, които прераснали във въстанически действия за отхвърляне .на османското владичество. Правителствата на Сърбия и Черна гора открито демонстрирали подкрепата си към въстаниците. Славянофилските кръгове в Русия също разгърнали широка кампания за оказване помощ на двете разбунтували се области, а на страниците на западноевропейския печат мнозина общественици и политици проявили симпатия към освободителните борби на балканските народи.

При така създалата се ситуация революционно настроената българска емиграция в Румъния преценила, че съществуват всички благоприятни/предпоставки за организиране на „всеобщо въстание" и в Българско. На 12 август 1875 г., по инициатива на Христо Ботев и Стефан Стамболов, в Букурещ било свикано поредното комитетско събрание, което изработило конкретен план за въстание още през месец септември. Но времето за подготовка на замисляното всенародно въстание се оказало крайно недостатъчно, а повечето от предвидените в предварителния план на Българския революционен комитет (БРК) инициативи останали нереализирани. Така на уречения ден – 16-ти срещу 17 септември 1875 г., опит за въстание бил направен само в района на Стара Загора, с. Червена вода, Русенско и в Шуменско.

Създаване и дейност на Гюргевския революционен комитет

Неуспехът на Старозагорското въстание предизвикал разочарование сред част от българската емиграция. Взаимните обвинения и личните противоборства отново взели връх в отношенията между членовете на БРК. На 30 септември 1875 г. Христо Ботев си подал оставката и прекратил издаването на вестник "Знаме". На 1 октомври в Букурещ било свикано ново общо събрание, което преценило, че провалът се дължи на липсата на войводи и възложило на Филип Тотю да продължи подготовката за ново въстание. След събранието обаче Букурещкият комитет престанал да функционира.

Саморазпускането на БРК през октомври 1875 г. подтикнало по-революционно настроените емигрантски дейци да пристъпят към сформиране на нова политическа организация. В началото на месец ноември в Гюргево се събрали около 15-17 души, които били убедени, че задълбочаващата се Източна криза предоставя изключително благоприятни възможности за организиране на всеобщо въстание в българските земи. Водени от искреното си желание да помогнат за освобождението на своя народ, всички те пристъпили към изработване на цялостен план за бъдещото, въстание, като за целта създали и свой революционен комитет. В историята на нашето националноосвободително движение този нов комитет остава известен под името Гюргевски революционен комитет (ГРК).

Дейността на ГРК е изследвана от много български и чужди историци, като най-голяма научна стойност имат изследванията на Димитър Страшимиров, Александър Бурмов, Христо Гандев, Йоно Митев, Дойно Дойнов, Николай Жечев, Константин Косев, Христо Йонков. Важно значение за изясняване на събитията, свързани с възникването на Гюргевския комитет, имат и спомените на Захари Стоянов („Записки по българските въстания"), Стоян Заимов („Миналото"), Никола Обретенов, Иваница Данчев и други оцелели след Освобождението участници в Априлското въстание.

Приема се, че заседанията на ГРК започнали около 11-12 ноември и продължили до към Коледа (25 декември) 1875 г.. Централна роля в новия комитет играел Стефан Стамболов, а Стоян Заимов изпълнявал функциите на негов секретар. Сред останалите участници изпъквали Георги Бенковски, Никола Обретенов, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Димитър Горов. Работата на комитета протичала в напълно демократичен дух и при строго спазване на конспирацията.

Членовете на новосъздадения революционен комитет били единодушни, че, през пролетта на 1876 г. трябва да се организира ново въстание в Българско. Затова вниманието на ГРК се насочило преимуществено към изработването на детайлизиран план за подготовка на бъдещото въстание. Отчитайки опита от неуспешното Старозагорско въстание, гюргевските дейци решили да разделят територията на страната на революционни окръзи, като повечето изследователи приемат, че окръзите били четири: Първи - Търновски, Втори - Сливенски, Трети - Врачански и Четвърти - Пловдивски (Панагюрски). Някои по-нови изследвания дават основание да се приеме обаче, че Гюргевският комитет замислял създаването и на Пети - Софийски окръг.

За главен апостол на Търновски окръг бил избран Стефан Стамболов, а негови помощници станали Христо Караминков и Георги Измирлиев. Във Втори Сливенски окръг апостол бил Иларион Драгостинов, с помощници Георги Обретенов и Стоил войвода. Ръководството на Врачански окръг се състояло от Стоян Заимов (апостол) и помощници Георги Апостолов и Иваница Данчев. Начело на Пловдивски окръг застанал Панайот Волов, с помощник Георги Бенковски, а за Пети Софийски окръг трябвало да отговарят Никола Обретенов и Никола Славков. Последните двама обаче не успели да достигнат до предназначения им район, тъй като Никола Славков бил заловен от турските власти почти веднага след пристигането си, а Никола Обретенов, над който също надвиснала опасност от арестуване, се задържал известно време във Врачанско, но много скоро се принудил да се завърне във Влашко.

Според плановете на Гюргевския комитет, предстоящото въстание трябвало да обхване предимно планинските райони..- Стара планина, Средна гора, Пирин, Западните Родопи, Странджа, като в освободените селища се предвиждало създаването на временно гражданско управление. Главните проходи щели да бъдат добре укрепени, за да не се допусне преминаване на турските войски през тях. Предвиждало се изграждането на 24 опорни пункта, в които при опасност да намерят прикритие жените, децата и възрастното население. В плана на въстанието залегнала и идеята за организиране на диверсионни акции до ж. п. линиите Одрин - Белово и Русе - Варна и прекъсване на телеграфните връзки. Едновременно с това трябвало да се подпалят и Одрин, Пловдив, Пазарджик, София, Търново, Русе и др. селища. Всички тези действия имали за цел да предизвикат паника сред мюсюлманското население и да парализират местната турска власт.

Поучени от провала на Старозагорското въстание, членовете на Гюргевския революционен комитет отделили специално внимание на предварителната военнотехническа и пропагандна подготовка на замисляното ново въстание. Важна роля в това отношение според тях се падала на местните комитети, които трябвало много умело да направят цялото население съпричастно към освободителното дело. Надежди се възлагали и на българите, намиращи се на служба в руската или сръбската армия, които с опита и с военните си знания можели да бъдат изключително полезни за подготовката на въстаниците. За целта Гюргевският комитет изпратил дори и призив към младите български офицери да се завърнат в родината си и да се включат активно в борбата срещу Високата порта. Разчитало се също и на многобройната българска емиграция в Румъния и Южна Русия, която можела да окаже значителна материална подкрепа за подготовката на въстанието, а в решителния час трябвало да организира прехвърлянето и на предварително екипирани чети.

Изработената от гюргевските апостоли тактика отчитала и международната обстановка на Балканите. Възприемайки идеята за обособяване в хода на въстанието на свободна българска територия, ГРК разчитал фактически, че едно значително по размах въстание неминуемо ще привлече вниманието на Великите сили и ще ги принуди открито да се намесят за окончателното разрешаване на българския политически въпрос. Напълно реална била и възможността за координиране на въстаническите действия в Българско с евентуална военна кампания на Сърбия и Черна гора срещу Турция.

Замисленото от Гюргевския комитет въстание трябвало да избухне през пролетта на 1876 г., но точна дата не се фиксирала, тъй като в хода на подготовката можело да настъпят извънредни обстоятелства. Затова събралите се в Гюргево апостоли посочили три възможни дати - 18 април, 1 май или 11 май 1876 г.. Всеки окръг трябвало да прецени към коя от трите дати ще има готовност за обявяване на въстанието, след което ръководителите на окръзите трябвало да координират помежду си общата дата за начало на поредното българско въстание.

В навечерието на Коледа планът на Гюргевския революционен комитет бил окончателно готов и определените за вътрешността на страната апостоли започнали да се прехвърлят нелегално в България. Самият комитет се саморазпускал, а връзката с емиграцията била възложена на Димитър Горов, Иван х. Димитров и Янко Ангелов.

Подготовка на Априлското въстание

Измежду апостолите на Първи окръг най-рано започнал своята дейност Георги Измирлиев:- Македончето. Малко след него в Търново пристигнали Христо Караминков (Бунито) и Стефан Стамболов, който преминал в България едва през месец февруари 1876 г., тъй като непосредствено след като заседанията на комитета в Гюргево завършили, той отишъл в Букурещ, за да се срещне с намиращите се там емигрантски дейци. Първоначално ръководителите на Търновски окръг насочили вниманието си към възстановяване на комитетската мрежа от времето на Левски, а впоследствие; и към нейното разширяване. С помощта на Иван Семерджиев, Сидер Грънчаров, Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Христо Патрев, Христо Иванов - Големия и други верни на революционното дело комитетски функционери, била разгърната широка пропагандна и подготвителна работа. Започнало и събирането на пари за закупуване на оръжие. В отделни селища се извършвали тайно военни упражнения на мъжкото население, изграждали се бази с хранителни продукти и боеприпаси. Територията на Първи окръг била разделена на райони, като за всеки район били назначени опитни във военно отношение лица. За да се избегнат пък ненужните рискове, центърът на окръга бил преместен от Търново в Горна Оряховица.

Най-добре подготовката на въстанието се осъществявала в Габровско, Севлиевско, Горнооряховско, Тревненско. Като цяло обаче търновските апостоли не успели да разрешат изключително важния въпрос за снабдяване на населението с оръжие. Редица селища от района на Шумен, Разград, Търговище, Варна, Тулча останали извън периметъра на апостолската активност, а предвиденото за 24-25 април общо събрание на представители на окръга не се провело поради преждевременното избухване щ Априлското въстание.

Сериозни затруднения в подготовката на предстоящото въстание възникнали и във Втори окръг. Първоначално в Сливен пристигнал Георги Икономов, който сформирал окръжен комитет и пристъпил към възстановяване на местната комитетска структура. Стоил войвода, от своя страна, изградил четническа база в Балкана. В района на Странджа активна дейност развили Сава Катрафилов и Стоян Шивачев. През месец март в Сливен пристигнали и Иларион Драгостинов и Георги Обретенов. Посъживили се и комитетите в Карнобат, Ямбол, Котел. Това дало видим тласък в подготовката на въстанието, но скоро между Иларион Драгостинов и Стоил войвода възникнали сериозни разногласия относно тактиката на бъдещите бойни действия, тъй като Стоил войвода защитавал четническата тактика, а Иларион настоявал за масово въстание.

В Трети Врачански окръг подготовката започнала още през есента на 1875 г., когато непосредствено след неуспеха на „заарските" събития, Стоян Заимов и Иваница Данчев предприели разузнавателна обиколка из Врачанско. Тогава бил възстановен революционният комитет във Враца. По-късно, вече в качеството си на апостол на окръга, Стоян Заимов посетил и Оряхово, Лом, Берковица, Бяла Слатина. Революционната пропаганда обхванала и други селища. Започнало набирането на средства за закупуване на оръжие, установена била и постоянна връзка с емиграцията във Влашко. Стоян Заимов изработил дори и един „Закон", който трябвало да изпълнява ролята на военен устав на въстаниците. Като цяло обаче, наплашеното от турските репресии население в Трети окръг не се включило достатъчно активно в подготовката на предстоящия бунт.

Най-резултатна се оказала предварителната работа на апостолите в Четвърти Пловдивски (Панагюрски) окръг. Панайот Волов и Георги Бенковски пристигнали в определения им окръг още през месец януари 1876 г. и веднага пристъпили към практическо осъществяване на замислите на Гюргевския комитет. Постепенно, като помощник-апостоли били привлечени Захари Стоянов, Тодор Каблешков и пристигналия от Сливен Георги Икономов. С тяхното енергично съдействие, Волов и Бенковски успели за кратко време да изградят широка комитетска мрежа, която обхванала цялото Средногорие, тракийските села, Северните части на Родопите, Банско-Разложкия край, района на с. Разловци, Пиянечко.

По съображения за сигурност, апостолите преценили за удачно да изместят центъра на окръга от Пловдив в Панагюрище. Мъжкото население било организирано в отряди, местни майстори започнали изработването на топове от черешови дънери и саби, подготвяли се укрепени лагери в планинските местности и складове с хранителни запаси и боеприпаси. Изготвяни били въстанически униформи и знамена. Революционната пропаганда обхванала всички социални слоеве и фактически, в навечерието на въстанието, населението на целия окръг било готово масово да се включи в борбата за отхвърляне на турското владичество. Особена заслуга за видимото политическо активизиране на българското население в Четвърти окръг имали Панайот Волов, Георги Бенковски и техните помощници, които много умело използвали различни пропагандни прийоми като съзнателно разпространяваните слухове, че ако българите не въстанат през пролетта, турците се готвят масово да ги колят; че Сърбия и Черна гора чакат само българите да вдигнат въстание, за да обявят война на Турция, или пък широко популяризираното тълкувание на буквеното изписване на годината 1876 г., което означавало „Туркия ке падне" и т.н.

На 14 април в местността Оборище, близо до Панагюрище, апостолите на Четвърти окръг свикали общо събрание, в което участвали пратениците на 55 „частни" комитети от територията на окръга. Събранието имало за цел да се обсъдят най-важните въпроси относно ръководството и тактиката на предстоящото въстание. След бурни разисквания събранието предоставило на апостолите широки пълномощия сами да обявят въстанието и да назначават войводите. За център на въстанието в окръга било утвърдено Панагюрище, а по настояване от страна на Панайот Волов Бенковски бил определен заглавен апостол. Специално внимание било отделено и на отношението към мюсюлманското население. Всички участници в събранието положили и тържествена въстаническа клетва.

Избухване и ход на Априлското въстание

След като събранието в Оборище завършило, апостолите на Четвърти окръг се отправили към Панагюрище, за да уточнят окончателно и последните детайли от своя план. Най-важното решение, което те взели там, било въстанието да се обяви на 1 май 1876 г.. При извънредни обстоятелства то можело да започне и по-рано. Междувременно един от присъствалите на събранието в Оборище - Ненко Терзийски от село Балдево, Пазарджишко, уведомил турските власти в Пазарджик и Пловдив за готвения бунт. Пловдивският управител веднага изпратил доклад до правителството и наредил да бъдат арестувани главните апостоли в Копривщица и Панагюрище.

На 19 април в Копривщица пристигнали заптиета начело с Неджиб ага, които трябвало да арестуват Тодор Каблешков и по-активните местни дейци. Предупреден за надвисналата опасност, революционният комитет в Копривщица провел спешно заседание и решил да действа. На следващия ден - 20 април, църковните камбани забили тържествено, а най-верните комитетски съзаклятници, облечени в униформите си, нападнали конака. След кратка престрелка конакът бил превзет и докато Неджиб ага търсел спасение към Клисура, българското население вече ликувало.

Веднага след освобождаването на Копривщица Каблешков изготвил писмо до Панагюрище, с което уведомявал ръководството^на Четвърти окръг за преждевременното обявяване на въстанието. Това писмо останало известно в историята под името „Кърваво писмо", тъй като върху него бил нарисуван с кръв християнският кръст. Подобни съобщения били изпратени и до апостолите на останалите окръзи.

Още същия ден „Кървавото писмо" било получено в Панагюрище и без никакво колебание Бенковски и Волов решили да последват примера на Копривщица. Под ръководството на Павел Бобеков група панагюрски въстаници нападнали конака и завзели града. За комендант на „столицата" на Четвърти окръг бил назначен Иван Соколов, а самият Павел Бобеков застанал начело на сформираното Привременно правителство. По нареждане на Бенковски, куриери тръгнали из селищата на окръга за да вдигат населението на въстание, като за целта било изготвено и специално „Възвание". Призив за подкрепа и координиране на въоръжените действия бил изпратен и към ръководителите на останалите три революционни окръга.

Събитията от 20 април бързо намерили последователи и в селата Мечка, Стрелча, Поибрене, Мухово, Петрич. През следващите дни въстанието обхванало почти цялото Средногорие, района на Пещера, Брацигово, Батак, Перущица. Създаденият от Георги Бенковски конен отряд (,,Хвърковата"чета) нападнала гара Белово, разрушила ж.п. станцията и прекъснала линията и телеграфа. На 22 април в Панагюрище било организирано и тържествено освещаване на „главното знаме" на Четвърти окръг, което било извезано от учителката Райна Попгеоргиева.

Масовото надигане на българското население в Копривщенско и Панагюрско стреснало турските власти. Първоначално местните мюсюлмани били дори смутени, но скоро всички правоверни били призовани на свещена война срещу българите. Башибозук и редовна войска плъзнали към въстаналите селища. Първа паднала Стрелча. След тежки сражения, на 26 април ордите на Тосун бей завладели и Клисура. Конна чета начело с Панайот Волов се опитала да помогне на беззащитното население, но градът бил вече ограбен и напълно опожарен. Същият ден започнали отбранителните боеве и за Панагюрище, което било завладяно и разорено на 30 април. Сходна била съдбата на всички надигнали се средногорски селища. Единствено Копривщица успяла да избегне разорението срещу голям откуп.

Оцелелите от Панагюрище и Копривщица въстаници, между които били Панайот Волов, Тодор Каблешков, Георги Икономов и Павел Бобеков, сформирали малка чета, с която се опитали да се прехвърлят в Търновско. По пътя обаче четата била разбита, Волов и Икономов загинали във водите на р. Янтра. Тодор Каблешков попаднал в ръцете на врага и по-късно се самоубил.

Докато башибозукът започнал да вилнее из средногорските села, бунтът обхванал и Родопската област. На 21 април въстанието било обявено в Брацигово. Ден по-късно то избухнало в Батак, а на 23 април „Кървавото писмо" било получено и в Перущица. Околните села също се надигнали. През следващите дни обаче редовна войска и големи отряди от башибозук обградили родопските селища и с изключителна жестокост смазали въстанието. Повече от седмица продължила отбраната на Перущица, Брацигово и Батак. На 5 май Батак се превърнал в купчина развалини, а потърсилите спасение в черквата „Света Неделя" жени и деца били безпощадно изклани. На 7-19 май паднало и Брацигово, като ръководителят на местните въстаници Васил Петлешков бил заловен и подложен на нечовешки изтезания.

Паметна саможертва и героизъм проявили и защитниците на Перущица. Притиснати от редовната турска армия, въстаниците се опитвали да бранят всяка къща и улица. Когато всичко било вече изгубено, последните защитници на Перущица се събрали в училището, църквата и околните две къщи, където се сражавали до последната възможност. За да не попаднат в ръцете на врага, Кочо Чистеменски и Спас Гинев убили семействата си, а след това сложили край и на своя живот. Техният пример последвали Иван Тилев, Георги Мишев и други.

По същото това време Хвърковатата чета на Бенковски се насочила към Златишко, но след като се разбрало, че въстанието в цялото Средногорие е вече потушено, четниците се разпръснали. Бенковски, с група предани съмишленици, тръгнали на север. На 12 май обаче, попадайки на засада в местността Костина, Тетевенско, Георги Бенковски бил убит.

Известието за започналия преждевременно в Копривщица бунт изненадал комитетските дейци в останалите революционни окръзи, поради което въстанието в тях така и не получило широк размах. След получаването на „Кървавото писмо" апостолите в Търновски окръг решили да Обявят въстанието на 28 април, но ден преди това в Горна Оряховица били заловени Иван Семерджиев, Георги Измирлиев и други местни дейци. Властите извършили арести и в Търново, Севлиево, Троян. Все пак въстанието на територията на Първи окръг било вдигнато, като най-напред то обхванало района на Бяла черква, Михалци и Мусина. Под ръководството на поп Харитон тук се сформирала голяма чета, която на път за Габровския Балкан преминала през Дряновския манастир. Редовна турска армия обградила манастира и в продължение на девет дни се водели тежки боеве. След раняването на поп Харитон . и след гибелта на неговия помощник Петър Пармаков, четата направила опит да пробие обсадата. Няколко групи въстаници успели да се промъкнат, но впоследствие повечето от тях, между които и Бачо Киро, били изловени.

Подобна била съдбата и на другите две чети, създадени в Първи окръг - четата на Цанко Дюстабанов, която се сформирала в Соколския манастир и тревненската чета, начело с Христо Патрев. Особено активно във въстанието се включило и населението на севлиевските села Батошево, Кръвеник и Ново село. Навсякъде обаче властите използвали редовна армия и това предопределило съдбата на народния бунт в целия Търновски окръг.

Във Втори окръг също не се стигнало до масово въстание. Още преди пристигането на „Кървавото писмо" в Сливен, турските власти арестували по-изявените комитетски дейци в града, а на предварително уговорения ден – 3-15 май, от Сливен се събрали само 10 въстаника. Тогава Иларион Драгостинов и Георги Обретенов се присъединили към сформираната от Стоил войвода чета, наброяваща около 70 души. След неколкодневен поход, сражавайки се срещу преследващите я турски части, четата била разбита.

Апостолите във Врачански окръг научили за преждевременното избухване на въстанието едва на 24 април. Въпреки това те решили да изчакат предварително избраната дата – 11-23 май 1876 г.. Пристигналата допълнително обаче във Враца войска разколебала Стоян Заимов и местния комитет. В крайна сметка се решило да се изчака пристигането на Ботевата чета, която трябвало да се насочи към Враца. На 18-30 май сигналът за начало на въстанието в града бил даден, но събралите се съзаклятници бързо се разпръснали.

Изолирани въоръжени действия имало и в района на с. Разловци, Източна Македония, но и тук башибозукът и редовната войска имали пълно превъзходство над зле въоръжените български въстаници.

Епилогът на Априлското въстание през 1876 г. бил отбелязан с преминаването в България на четата на Христо Ботев. Създаването на голяма емигрантска чета, която трябвало да подпомогне в решителния час въстанието в страната, било заложено като важен компонент в плановете на Гюргевския комитет още през есента на 1875 г.. През пролетта на 1876 г., когато подготовката за въстание в четирите окръга навлизала в заключителната си фаза, останалите в Румъния комитетски дейци пристъпили към набиране и екипиране на доброволци за бъдещата чета. Особено активна роля в това отношение играели Димитър Горов, Никола Обретенов, Георги Апостолов, Христо Ботев. За водач на четата организаторите предвиждали да поканят първоначално Панайот Хитов или Филип Тотю. И двамата войводи обаче отхвърлили плановете на Гюргевския комитет, тъй като по това време те убедено вярвали, че едно самостоятелно българско въстание ще бъде обречено на провал. Затова и Хитов, и Филип Тотю предлагали да се изчака избухването на подготвяната от Сърбия война срещу Турция. След отказа на старите войводи ръководството на четата било поето от Христо Ботев.

В началото на месец май подготовката на четата приключила и в изпълнение на предварително изработения план четниците били разпределени на няколко групи из големите дунавски пристанища. На 16-28 май, всички те се качили на австрийския пътнически кораб „Радецки" и на 17-29 май, когато корабът се доближил до с. Козлодуй, четниците се въоръжили и принудили капитана да спре до българския бряг, за да могат да слязат. Оттук започнал безсмъртният поход на Ботевата чета. След първите сблъсъци с черкези и башибозуци при селата Баница и Милин камък, четата се насочила към Врачанския Балкан. На 20 май-1 юни Христо Ботев паднал убит, което предизвикало смут сред четниците. През следващите дни четата се разделила на няколко по-малки групи, всяка от които трябвало да се придвижи към Троянския Балкан .или Тракия, но изморените и обезсърчени въстаници били лесно разпръснати и впоследствие или изловени, или избити от преследващите ги башибозуци. Само десетина души от тях успели да се спасят, емигрирайки във Влашко.

Едновременно с четата на Ботев, на 16 срещу 17 май 1876 г. край Тутракан в българските земи се прехвърлила и малката чета на Таньо Стоянов. Целта на тази чета, състояща се от около 20 души, била да се придвижи възможно най-бързо до Сливенския Балкан, където трябвало да окаже помощ на местните въстаници. В района на Поповско обаче четата трябвало да води няколко тежки сражения, вследствие на което тя била разбита, а самият войвода Таньо Стоянов паднал убит.

С гибелта на двете емигрантски чети завършило и Априлското въстание. Но разправата над разбунтувалото се българско население продължила. След жестоките кланета при потушаване на самото въстание, последвали масови издевателства и грабежи в десетки селища из цяла Румелия. В големите градове - Търново, Русе, Пловдив, Видин, властите създали извънредни съдилища, пред които били изправени стотици арестувани българи. Мнозина от тях били осъдени на смърт, а други -на заточение.

Причините за неуспеха на Априлското въстание от 1876 г. са много. Обективно погледнато, силите на българските въстаници били неравностойни на огромния военен потенциал на Високата порта. Но не в малка степен, неуспехът на Априлското въстание се дължал и на недостатъчната подготовка на българското население, на липсата на оръжие, на лошата координация в действията на отделните революционни окръзи и комитети, на многото предателства, които съпътствали въстанието още от самото му избухване. Обширни райони от българските земи като Добруджа, Македония, Софийско останали извън обсега на дейност на гюргевските апостоли. Въпреки последователната пропаганда, значителни групи от тогавашното българско общество останали пасивни. Емиграцията като цяло също се включила слабо в подготовката и хода на самото въстание. Всичко това изиграло решаваща роля за съдбата на започнатото от Гюргевския комитет дело и в крайна сметка то претърпяло неуспех. От политическа гледна точка обаче въстанието постигнало своята главна цел - да привлече вниманието на Великите сили към българския въпрос и да ги принуди да се намесят за неговото разрешаване. Като връхна точка в развитието на българското националноосвободително движение през Възраждането, Априлското въстание показало не само жертвоготовността на българите да воюват с оръжие в ръка за своята свобода. Въстанието всъщност демонстрира политическата зрялост на българското възрожденско общество и неговата ясна воля за самостоятелно развитие.

Героизмът и саможертвата на българския народ, както и изключителната жестокост, с която Априлското въстание било смазано, предизвикали широк международен отзвук. Чуждите дипломати и журналисти, които отблизо следели кървавите събития в България, подробно запознавали своите правителства с истината за положението на страдащите българи. В най-четените европейски вестници били публикувани над 3000 статии в подкрепа на българската кауза. Представители на демократичната общественост в големите страни организирали митинги, протестни събрания и шествия, на които изказвали съчувствие към подвластното християнско население в Османската империя и настоявали за промяна на политиката спрямо Високата порта. В Цариград била съставена специална международна анкетна комисия с участието на княз Алексей Церетелев - секретар на руското посолство в Цариград и управляващ консулството в Одрин, Юджийн Скайлер - секретар на американското посолство в Цариград и журналистите Дж. Макгахан и К. Шнайдер. Комисията посетила районите на въстанието и в подробен доклад изложила разобличителни доказателства за извършените от турците масови зверства.

Материалите на международната анкетна комисия намерили особено силен отзвук във Великобритания, където впечатленията на Дж. Макгахан се появили на страниците на ,Дейли Нюз", а опозицията, начело с Уйлям Гладстон, предприела масирана атака срещу външната политика на Дизраели. В кампанията срещу Портата се включили Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд и други известни английски политици и общественици. И във Франция редица изтъкнати публицисти като Ив. дьо Вестин и Емил Жирарден отпечатали множество материали в защита на пострадалото българско население. Задълбочаващата се Източна криза предизвикала бурни дебати и в германския Райхстаг. Митинги в подкрепа на българите се организирали в Рим, Милано, Торино. Дж. Гарибалди се обърнал дори с писмо към революционната българска емиграция в Букурещ. Най-голям отзвук обаче Априлското въстание имало в Русия, където славянските комитети разгърнали изключително широка кампания срещу турските зверства. За промяна в положението на българите издигнали глас Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Дмитрий Менделеев, Виктор Григорович и много други известни и влиятелни учени, писатели, художници, общественици.

Важна роля за популяризиране на българската кауза през лятото на 1876 г. изиграла и организираната от цариградските и букурещките българи делегация в големите европейски столици. В тази делегация участвали Марко Балабанов и Драган Цанков, които посетили последователно Англия, Франция, Германия, Италия, Русия и Австро-Унгария, От името на своите сънародници те връчили на правителствата на шестте велики сили меморандум, с който настоявали за предоставяне самостоятелно управление на българския народ. Активна дейност по „същото време разгърнали и различните благотворителни дружества и настоятелства, създадени от емиграцията в Румъния и Русия непосредствено след потушаване на Априлското въстание.

Така, макар и претърпяло неуспех, започнатото от Гюргевския комитет дело довело не само до задълбочаване на Източната криза. Подкрепата, която българите получили за своята справедлива борба за национално освобождение, предизвикала всъщност решителна промяна в отношението на големите европейски държави спрямо Високата порта. Постепенно, под натиска на общественото мнение, правителствата на Великите сили били принудени да се намесят активно за намиране на изход от поредната балканска криза, като първоначално това се изразяло в организирането на Цариградската посланическа конференция, а след нейния провал - и в обявяването на Руско-турската война от 1877-1878 г..