Руско-Турската война 1877-1878г. и Освобождението на България

 

Априлското въстание от 1876 г. е кулминационната точка в българската националноосвободителна борба. Жестокото смазване на въстанието привлича вниманието на Европа към българските проблеми и се създава благоприятно за българите обществено мнение, което принуждава Великите сили да подемат инициативата за издаване на реформи в Османската империя. От друга страна въстанието задълбочава кризата в империята, а от там и Източния въпрос излиза на преден план. Активността на Великите сили се засилва и се стига до свикването на Цариградската посланическа конференция. След отказа на Турция да изпълни решенията на тази конференция, както и решенията на Лондонския протокол от март 1877 г. логично се стига до война която Русия обявява на Турция и в резултат, на която българската държава извоюва своята независимост.

За темата черпим сведения от следните исторически извори: сборник “Освобождение на България от турско иго”, сборник “Българското опълчение”, “Международни актове и договори”, Документи на Цариградската конференция и други.

По темата работят: Н. Генчев “Българско възрождение”, Велко Вълков “Българско опълчение”, Ат. Бондарев “История на българското опълчение и освобождението на България” и други.

По инициатива на Русия през декември 1876 г. в Цариград се свиква конференция с представители на Великите сили, която да разреши българския въпрос. Конференцията изработва проект за създаване на българска автономия, обхващаща земите в Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, населени предимно с българи. По предложение на английския и австро-унгарския представители тези земи са разделени на две части: Източна област с център Търново и Западна област с център София. Въпреки, че още тук е допусната идеята за разделение на българските земи, решението на конференцията има важно значение – българската нация е призната от международен форум. Високата порта, с подкрепата на британския и германския посланик, категорично отхвърля заключителния протокол на конференцията под претекст, че оповестена в деня на откриване на конференцията нова конституция на Турция ще бъде последвана от широки реформи, а това обезсмисля решенията на Цариградската конференция. Провалът на Цариградската конференция засилва противоречията сред политическия елит в Петербург. Подобен ефект има развоя на Източната криза и за големия покровител на Османската империя – Англия. Докато министър-председателят Дизраели държи за запазване териториалната цялост на Османската империя, министърът на външните работи Дерби осъжда отказа на Високата порта да приеме проекта за реформи на Цариградската конференция и заявява, че Османската империя не трябва да очаква подкрепата на Англия, ако поведението и я въвлече във война с други страни. Вътрешните разногласия не пречат на английското правителство да назначи посланик в Цариград туркофила Х. Лейард и да изпрати английски офицери за оказване помощ на турската армия в подготовката и за война с Русия.

В началото на 1877 г. Русия прави нова стъпка към постигане договореност с Австро-Унгария. На 15 януари 1877 г. руската дипломация сключва т.нар. “Будапещенска тайна конвенция”, която гарантира неутралитета на Австро-Унгария при евентуална руско-турска война срещу поемане на задължение от страна на Русия да не създава голяма държава на Балканите. Което предопределя бъдещето на България.

Макар договореностите с Австро-Унгария да са сериозна стъпка към преориентиране на руската политика в полза на варианта “военно разрешаване” на Източната криза, официално руското правителство продължава да се придържа към мирната алтернатива и предприема нови стъпки за сломяване на съпротивата на Османската империя чрез колективни действия на Великите сили. С мисия в този дух е натоварен граф Н. Игнатиев, който през март 1877 г. посещава столиците на Германия, Англия и Австро-Унгария. При срещата с Бисмарк проличава стремеж немският канцлер да тласне Русия към военна намеса в Източната криза, за да е по-свободен в отношенията си с Франция и да утвърди германската хегемония в Европа. В Лондон се постига споразумение за подписване на общ протокол на Великите сили, с който да се иска Високата порта да изпълни проекта за реформи на Цариградската конференция. Английското правителство одобрява идеята, за да се избегне избухването на руско-турска война.

Междувременно във Виена е подписана втора допълнителна тайна конвенция между Австро-Унгария и Русия, датирана като първата – 15 януари 1877 г.. С нея Австро-Унгария добива съгласието на Русия правото да анексира Босна и Херцеговина, с изключение на частта, разположени между Сърбия и Черна гора. Австро-Унгария от своя страна дава съгласието си на Русия да си върне Южна Бесарабия, отнета и с Парижкия мир от 1856 г.. България, Албания и “остатъкът от Румелия” се предвижда да бъдат организирани като независими държави, но се изключва образуването на голяма славянска или друга държава на Балканите. Тази конвенция е израз на компромисната политика, провеждана по това време от Русия.

Преговорите между Великите сили за предприемане нова стъпка пред Високата порта завършват на 31 март 1877 г. с подписването на така наречения “Лондонски протокол”, който настоява да се приведат в изпълнение взетите от Цариградската конференция решения. Следва нов отказ от турска страна (10 април 1877 г.). В Цариград погрешно смятат, че Русия няма да се реши на война поради преживяваните финансови затруднения и незавършената реорганизация на армията. Турската дипломация разчита на политиката на Дизраели за защита на “имперските интереси” чрез запазване статуквото в Близкия изток. Англия наистина не се отказва от покровителството си над Турция, основаващо се на традиционната английска политика, целяща да държи под контрол Босфора и Дарданелите и да предотврати излизането на Русия в Средиземно море, откъдето минава пътят за Индия. Австро-Унгария от своя страна смята западната половина на Балканския полуостров за обект на своето стопанско и политическо проникване и дори се стреми към излаз на Егейско море. Съдбата на балканските народи и на Османската империя влиза в сметките на тези две държави само дотолкова до колкото те да могат да бъдат използвани против стремежа на Русия за разширяване и укрепване на влиянието и на полуострова. Англо-руските противоречия са главната ос, около която гравитира политиката на останалите Велики сили.

Отхвърлянето но Лондонския протокол слага край на дипломатическата кампания за преодоляване на Източната криза. Русия пристъпва към подготовка на война срещу Османската империя. Руската дипломация се заема да осигури неутралитета на Великобритания. Лондон дава да се разбере, че няма да се намеси в подкрепа на Османската империя, ако Русия се ангажира да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия мирен договор. Преговори се водят и с Румъния за преминаване на руските войски през румънска територия. Румъния се задължава да вземе участие във войната на руска страна с 10000-ен отряд. Водят се преговори и със Сърбия, но първоначално тя се въздържа от участие. Русия пристъпва и към усилена военна подготовка за предстоящия конфликт с Турция. В края на 1876 г. е обявена частична мобилизация и разработен примерен план за евентуални бойни действия на Балканите. Планът на руското командване предвижда като крайна цел на своите действия Цариград. Крайния успех е поставен в зависимост от бързината на настъплението на юг от Дунав. Сформирани са две армии с численост според многотомната история на България, както следва: Дунавска, в състав 185000 души под командването на княз Николай Николаевич и Кавказка, в състав 100000 души. Във войната като съюзници на Русия участват със свои войскови части Румъния и включилите се в последствие Сърбия и Черна гора. В състава на Дунавската армия е зачислено Българското опълчение – над 10000 души, включени в 12 дружини. То е въоръжено със средствата на българската емиграция и славянските комитети. Сформирано е още през ноември 1876 г.. Първоначално седалището му е в Кишинев, а след това в Плоещ, където му е връчено Самарското знаме. Българското опълчение е поставено под командването на генерал Столетов. След едномесечна подготовка в района на Плоещ, опълчението се присъединява към Дунавската армия и се включва в изпълнението на предварителните планове на руското командване. Срещу тази сила Османската империя разполага с над 400000 души наскоро превъоръжена модерна армия, като приблизително 52% от състава и е съсредоточен в добре укрепените крепости Русе, Силистра, Шумен и Варна. Важна роля в турското командване играят чуждите военни съветници – германци, англичани и други.

След извършване на предварителната подготовка, на 19 април 1877 г. руското правителство уведомява с декларация европейските правителства за намерението си да прибегне до военно разрешаване на българския въпрос. На 24 април 1877 г. с манифест на император Александър втори Русия обявява война на Османската империя.

За отвличане вниманието на турското командване на 22 юни руските войски провеждат успешни заблуждаващи маневри за преминаване на река Дунав между градовете Браила и Галац. Веднага след това е сформиран отрядът на генерал Цимерман, който настъпва на юг през Северна Добруджа към линията Черна вода – Кюстенджа, преследвайки отстъпващите турски части. Главното преминаване на Дунав е извършено на 27 юни 1877 г. при Свищов. Приготовленията за форсирането на реката в този район се извършват в строга тайна и след продължително разузнаване за разположението на силите на противника. В това то е улеснено от българите, които устройват така наречената “гълъбова поща” между двата бряга. Цялостната операция по форсирането на Дунав е оценена от специалистите като голямо постижение на военното изкуство. Впоследствие чрез разширяване на завзетата територия на изток, юг и запад от Свищов е създаден плацдарм за предприемане на бързи военни операции.

Преминавайки на българския бряг, руската армия е разделена на три отряда: Източен под командването на престолонаследника Александър Александрович, наброяващ около 70000 души, който има за задача да настъпи по посока на укрепения четириъгълник Русе – Силистра – Шумен – Варна и да неутрализира силните турски гарнизони тук, като блокира крепостите в посочените градове, без да ги превзема; Западния отряд под командването на генерал Н. Криденер, състоящ се от около 35000 души, който настъпва към Никопол – Плевен – Видин със задача да неутрализира Видинската крепост. Преден отряд, командван от генерал Гурко, който трябва да овладее старопланинските проходи и при необходимост да се насочи към Пловдив, Одрин и Цариград. Фактически основната тежест във войната са пада на Предния отряд, към който е зачислено и българското опълчение. Но командването на Дунавската армия предоставя на генерал Гурко само 12000 души, което е крайно недостатъчно. Хронистите на войната приемат, че в хода на войната могат да се очертаят ясно три периода определени като: настъпателен, борба за надмощие и заключителен.

В първите дни на войната най-резултатни се оказват действията на генерал Гурко. С бърз марш неговият отряд успява да овладее Търново (17 юли), преминава Стара планина при Хаинбоазкия проход, овладява Шипченския проход и на 22 юли превзема Стара Загора. По това време Източния отряд се опитва да настъпи към Русе, Силистра, Шумен и Варна, но поради значителното превъзходство на турските части там, предвижданията за бърз успех в Североизточна България не се оправдават. След няколко сражения Източният отряд пристъпва към организиране на отбранителна линия, за да не могат турците да отрежат връзките на руските отряди с тила или да излязат в тила на Западния и Предния отряд.

Обстановката на Дунавския фронт се усложнява и от действията на Западния отряд. Първоначално генерал Криденер постига успех срещу Никополския гарнизон и получава възможност за настъпление по посока на Плевен. Но поради мудност се забавя и Осман паша успява да прехвърли основните си сили от Видин в Плевен и да превърне града в основен пункт на турската отбранителна линия. Първите две поредни атаки (на 20 и 30 юли) на руската войска за превземането на Плевен са безуспешни. Така приключва първата фаза на войната, когато руската армия е във всеобщо настъпление, и започва втората фаза, по време на която поради слабости от тактически, кадрови и военнотехнически характер е принудена да премине в отбрана.

Успешният поход на предния отряд и особено завземането на Шипченския проход стряскат турското главно командване, което се заема бързо да противодейства. От Северна Албания с помощта на английски параходи е прехвърлена в Дедеагач армията на Сюлейман паша. От там по ж.п. линията Дедеагач – Одрин – Търново – Сеймен тя се насочва на север към Нова Загора и Стара Загора. Целта е да се спре движението на юг на Предния отряд и като се премине през един от старопланинските проходи, да се подпомогнат турските войски, отбраняващи Плевенската крепост. След това, чрез съгласувани действия от изток, запад и юг, турското командване планира отхвърляне на руската армия на север от Дунав.

При това положение командването на Предния отряд е изправено пред трудната и крайно отговорна задача да спре движението на армията на Сюлейман паша. Това може да стане ако се укрепят и отбраняват Шипченския и други старопланински проходи или като се изнесе отбраната на руските войски напред към градовете Нова Загора и Стара Загора. Генерал Гурко избира втория вариант. На 30 юли при Нова Загора, а на 31 юли при село Джуранлии и при Стара Загора се завързват епични боеве с настъпващите от юг турски войски. В отбраната на Стара Загора взима участие и Българското опълчение. Под натиска на многочисления противник защитниците на града са принудени да отстъпят, заемайки позиция на Шипченския проход. След превземането на Стара Загора (31 юли), градът е опустошен от турците. Такава е участта и на Калофер, Карлово, Сопот, Казанлък.

През цялото време на войната безчинствата на редовната турска армия, черкезките и башибозушките отряди, надминават всичко, което до тогава е изтърпял българския народ. Особено опасен е техния фанатизъм при отстъплението на турската армия, когато подлагат на плен и опожаряване българските селища. Имуществото на българите в районите близо до фронта е ограбвано и от бягащите мюсюлмански жители. Не са пощадени даже имотите на чужденците. Опожаряване на стотици селища и поголовни кланета над хиляди невинни българи има в Стара Загора, Новозагорско, Стремската долина, в Добруджа, дори в отдалечената от театъра на бойните действия Македония. Жертвите сред мирното население по време на войната надвишават жертвите, дадени по време на Априлското въстание.

След като изтласква Русите от Тракия и попълва армията си с хора, оръжие и боеприпаси, Сюлейман паша се насочва към Шипченския проход. Руското командване предполага, че армията на Сюлейман паша ще се опита да премине Стара планина през Твърдишкия проход, затова резервите на осми корпус с генерал Радецки са прехвърлени към град Елена. Предвижданията се оказват погрешни и на тази грешка до голяма степен се дължи драматизмът на последвалата шипченска епопея.

Отбраната на прохода е организирана от генерал Столетов на гребена на Стара планина при връх Свети Никола. Тя е поверена на 36-ти пехотен Орловски полк и на 5 български опълченски дружини. Има и неколкостотин конници. Общия брой на бранителите възлиза на 5500 души, разполагащи с 27 оръдия. Срещу този малоброен руско-български отряд настъпва многократно по-силен противник. Само броят на редовните турски войски възлизат на 27000 души.

На 19 август Сюлейман паша привършва съсредоточаването на своята армия и от 21 до 25 август на Шипченския проход се водят епични боеве. Само през първия ден турците предприемат фронтално и от изток 11 атаки, които са отбити от защитниците на прохода. Към обяд в помощ на бранителите пристигат 35-ти пехотен Брянски полк. Боят продължава и следващия ден – 22 август когато турците заемат удобни позиции за нападение не само от юг и изток, но и от запад, с цел да пресекат тиловите връзки на руско-българския отряд. В помощ на бранителите в този ден пристига малко подкрепление, включително 200 български доброволци, включили се в редиците на Опълчението. Уведомен за засилващите се турски атаки на Шипченския проход генерал Радецки насочва в подкрепа защитниците резервните войски от Елена и Търново. Разстоянието до Шипченската позиция е голямо и само малка част от тях успяват да пристигнат на местоназначението в деня на решителния бой – 23 август. Този ден само до обяд турците предприемат шест атаки, като стремежът им е да обхванат руско-българския отряд от три страни. Най-опасно е настъплението от запад, където предни турски части достигат окопите на бранителите. Положението се влошава след обяд, когато броят на защитниците значително намалява и се привършват боеприпасите. Останали без храна, вода, боеприпаси, защитниците продължават да се сражават, хвърляйки камъни, дървета, трупове на убитите си другари. В решителния момент пристигат изпратените от генерал Радецки четвърта стрелкова бригада и две казашки сотни. Турското нападение е отблъснато.

Удържаната победа има важно стратегическо значение. Тя проваля плановете на турското командване и решава изхода на войната.

След решителната битка на Шипка противниците запазват старите си позиции и на прохода настъпва спокойствие, което продължава около три месеца. Това е прочутото “шипченско стоене” на руските войски, което отнема живота на голям брой руски войници, измръзнали от виелиците и студа по билото на Стара планина.

Ожесточените сражения на Шипка и затрудненията пред Плевен налагат промяна в плановете на руското командване. Първоначалните намерения за “мълниеносна война” срещу Портата се налага да бъдат коригирани. Фактически през август – септември 1877 г. руската армия отстъпва инициативата по всички фронтове. Вниманието се насочва към Плевен, където предстои да се реши изходът на войната.

След много приготовления на 11 септември Западният отряд подкрепен от румънски чети, предприема поредната трета атака, която също е безуспешна. Само при втората и третата атака падат над 22000 войници и офицери. При така създалата се сложна военна обстановка руското командване съсредоточава усилията си към отбрана на старопланинските проходи и обсада на плевенския гарнизон.

В руското командване настъпва разколебаване. Говори се дори за оттегляне на армията отвъд Дунав, от където тя да мине в настъпление през следващата пролет. На това се противопоставя военният министър Д. Милютин. Неговото становище подкрепя и Александър втори. Плановете за водене на война се променят. Решението е да се пристъпи към блокада на Плевен, като за целта в България е изпратен генерал Тотлебен, един от най-изтъкнатите за времето си военни инженери. Под негово ръководство се организира продължителна обсада на плевенската крепост. Комуникациите на турската армия в града са прекъснати. Изградена е система от траншеи и редути, променено е местоположението на някои батареи, за да се постигне ефикасно масиране на артилерийския огън.

Предният отряд е разформирован, сформиран е Южен отряд начело с генерал Радецки, поемащ охраната на старопланинските проходи. Сформиран е и нов Западен отряд начело с генерал Гурко със задачата да действа в тила на турската армия, като освободи градовете Етрополе, Орхание и Враца и се приближи плътно до старопланинските проходи, водещи от Северна и Южна България и към Софийското поле. С тези операции пътищата за идване на подкрепления за обсадения Плевен са отрязани. Осман паша разбира трудното положение, в което е поставена неговата армия и иска разрешение да се оттегли към София, но получава отказ от военния съвет в Цариград заедно с уверения, че ще му бъде изпратена помощ. С течение на времето положението на обсадената турска армия става все по-трудно, недостиг на храна и боеприпасите, появява се епидемия сред войниците и мирното население. На 10 декември 1877 г. турците правят опит да пробият обсадата, но понасят тежко поражение. Осман паша се предава с 40000-та си армия.

Превземането на Плевен с неговите отлични фортификационни съоръжения е преценено от военните специалисти като изключително постижение на военното изкуство. По повод тази решаваща категорична победа на руската армия настъпва раздвижване на дипломатическите среди в Европа. Портата се обръща с нота към всички държави с молба за посредничество за спиране на военните действия.

След превземането на Плевен започва третата фаза на войната, когато руската армия преминава във всеобщо настъпление. При изключително трудни зимни условия и със съдействието на българското население е извършено форсирането на Стара планина на няколко места: през Етрополския, Арабаконашкия, Троянския и Тревненския проходи. В Южна България настъплението продължава в две посоки. С отряда си генерал Гурко превзема София и се насочва към Пловдив, при превземането но който участва и отрядът на генерал Карцов. Генерал Радецки води усилени боеве в района на Шипка-Шейново срещу частите на Вейсел паша (9 януари 1878 г.), където отново се проявява българското опълчение. При това сражение в руски плен минават 22000 турски войници и офицери. Боевете при Шипка-Шейново са най-резултатния успех на руската армия през войната. Това е нов решителен удар върху турската армия, който унищожава последната и отбранителна линия.

След това обединените отряди на генерал Гурко и генерал Радецки настъпват на юг и превземат Одрин. На 31 януари 1878 г. тук е сключено примирие. Консервативните среди в Цариград настоява пред султана да се организира ново контранастъпление. Турския парламент е разпуснат. Исканията на граф Игнатиев да се потвърдят постигнатите договорености от примирието не са изпълнени.

Тогава великият княз Николай Николаевич разпорежда на предните руски отряди да предприемат демонстративно настъпление към Цариград. Деморализираната турска армия не дава отпор и руските отряди достигат до предградията на турската столица. На 3 март 1878 г. в Сан Стефано е подписан предварителен мирен договор, който слага край на войната. Години наред абсурдно се твърдеше, че за свободата на България са загинали близо 200000 души убити и ранени. В по-новите публикации, цифрите на руските загуби са сведени до напълно реалните 50-60 хиляди. Но прави впечатление, че 2/3 от тях не са непосредствено свързани с бойните действия, а са причинени от слабости в организацията, включително и в медицинското обслужване на Дунавската армия.

През всички фази на Руско-турската война (1877 – 1878 г.) българското население взима дейно участие. То масово подкрепя своите освободители. В борбата се включва както българската емиграция в Румъния, Русия, Сърбия и други, така и широките народни слоеве в пределите на Турция. Най-ярко ролята на българите като активна сила в Освободителната война се проявява в действията на Българското опълчение. В неговият състав се сражават българи от всички краища на българската земя. Това е израз на общонационалния характер на борбата за освобождение. Мнозина от опълченците имат дългогодишна практика като четници във въоръжените отряди и като доброволци в сръбско-турската война (1876 г.). С оглед на техния брой, приносът на българските опълченци е значителен. Блестящ израз на храброст и самопожертвувателност е участието им в боевете при Стара Загора, за отбраната на Шипченския проход и за превземането на турския укрепен лагер при селата Шейново и Шипка.

Наред с опълчението, българите се сражават за своята свобода и участвайки в многобройните народни чети, сформирани преди и по време на Руско-турската война (1877 - 1878 г.). Последните се сформират по инициатива на българските революционни дейци и се възглавяват от участници в националноосвободителното движение в годините до войната. Наред с четите организирани в освободените райони, които са в пряко взаимодействие с руските войски, в Северозападна България, Средногорието, Родопите и Македония действат самостоятелни чети в тила на врага, на територии, отдалечени от фронтовата линия. Такава е например четата на легендарния капитан Петко Киряков. Тя, заедно с други подобни чети, водят партизанска война в тила на турците. По време на войната четите възникват главно във връзка със самоотбраната на местното население от нападенията на башибозуците и бегълци от турската армия. В хода на войната, признавайки реалната полза от тях, руското командване започва да им възлага конкретни задачи. Освен да защитават населението от нападенията на черкези и башибозуци, от тях русите започват да изискват сведения за разположението, движението и числеността на турските войски.

С разузнавателна задача се ангажират не само четите, но и отделни представители на мирното население. Още преди обявяването на войната чрез българи доброволци, приели да сътрудничат на руското военно разузнаване, са събирани сведения за числения състав, движението и разположението на турските войски в Северна и Южна България. Мрежата от българи разузнавачи функционира под ръководството на полковник Н. Артамонов.

Българите подпомагат руските войски и в качеството си на водачи и преводачи. Неоценима е помощта на местните българи, превели през старопланинските проходи руските войски по време на преминаването на планината през тежката зима на 1877 – 1878 г.. Местното население разчиства затрупаните от снежни преспи пътища и планински пътеки, помага за превозване на боеприпасите и артилерията.

Българите участват в руско-турската война и като доставчици на храна, дрехи, фураж, в медицинско и санитарно обслужване. Участието на българския народ в тази война е естествено продължение на българското националноосвободително движение, което през този период достига най-голям размах. Сключения в Сан Стефано мирен договор, слага край на руско-турската война (1877 – 1878 г.), урежда цялостно отношенията между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора, от една страна и Турция от друга.Положението в България се урежда с членове 6-11. Чл. 6 предвижда създаване на автономно българско трибутарно ( плащащо годишен данък на Турция) княжество, включващо Дунавска България без Северна Добруджа, Тракия без Одринско Гюмюрджинско и Македония без Халкидическия полуостров. Тези граници, с малки изключения, съвпадат с етническите български граници, които са и международно признати – още от Цариградската посланическа конференция (1876 г.). Санстефанския договор санкционира придобивки и за Румъния, Сърбия и Черна гора. Те получават пълна независимост от Османската империя и известни териториални разширения: Румъния получава Северна Добруджа, Сърбия – Нишко, Пиротско и Вранско.

Санстефанския договор създава условия за независимо развитие на балканските държави и така увенчава с успех дълголетните борби на техните народи за политическа еманципация. Най-голямо значение има договорът за българският народ, който отново получава възможност да организира своя държава. При това Санстефанския договор е съобразен с проявите на национална самосъзнание на българския народ при изграждането на Екзархията и с признанието на българския национален въпрос от Цариградската посланическа конференция. В този смисъл Санстефанския договор е тържество на българската национална кауза. Той създава една хармонична държава – тя включва почти цялата българска нация, а излазът на Егейско море и дава значителни икономически и стратегически предимства, които биха могли да гарантират успешното и бъдещо развитие.

Но въпреки прогресивния си характер Санстефанския договор се проваля. Най-често като причина за това се сочи неговият характер. Резултатите от руско-турската война по предварително споразумение трябва да бъдат решени на общ форум с представители на Великите сили. А с изключение на Русия никоя от другите сили няма интерес за създаване на голяма държава на Балканите. Западът категорично отказва да признае Санстефанския договор. Според други мнения Санстефанския мир е сключен само, за да се посее траен раздор на Балканите и да се дискредитира Запада в очите на българите, като им се посочи недвусмислено, че своя хармонична държава те могат да създадат единствено в близък съюз с Русия. Като доказателство за това се сочи пълната липса на каквито и да е действия за неговата защита от страна на руския Азиатски департамент. Тоест по причина на Запада или по причина на Русия, но Санстефанския договор се оказва практически невъзможен. Срещу него се надигат и съседните страни. В Родопите под ръководството на английския дипломат Сен – Клер избухва бунт, в който освен остатъците от разбитата армия на Сюлейман паша се включват местни мюсюлмански първенци, избягали от освободените места, чифликчии, тамошни помаци. Този инцидент също се използва като претекст за искане на ревизия на Санстефанския договор.

Създадената от Санстефанския договор криза в отношенията на Русия със западните държави крие формална опасност от война между нея и Англия и Австро-Унгария. Интересите на последните две държави в най-голяма степен са засегнати от договора. Например, английското правителство остро протестира против предвидения български излаз на Егейско море. Тя вижда в това заплаха Русия да утвърди присъствието си в Средиземно море и по този начин да наруши равновесието на европейските морски сили. От своя страна Виена протестира против създаването на компактно българско княжество, в чиито граници влизат земи по долината на река Морава и Македония – области, които Австро-Унгария се стреми да анексира. Създава се реална опасност от европейски конфликт. Руската армия, дори и при наличието на политическа воля, не е в състояние да води успешно нова война. Така, руската политика в периода след оповестяването на Санстефанския договор и по време на Берлинския конгрес е отстъпчива и склонна към компромиси.

За да се постигне разбирателство с Австро-Унгария и в съгласие с предварителните договорености, на 27 април руското правителство приема решение да се удовлетвори претенцията България да бъде разделена на две области. Направена е и сериозна стъпка към изглаждане на противоречията с Австрия. Руският посланик в Лондон, Шувалов подписва тайна конвенция с английското правителство, която съдържа споразумение за разделяне на България на две части по билото на Стара планина (30 май 1878 г.). По този начин съдбата на единната българска държава е решена още преди свикването на Берлинския конгрес. Този конгрес е свикан на 1 юни 1878 г.. Основно място в работата му заема българският въпрос. Руското правителство инструктира делегацията си да бъде примирителна и отстъпчива по време на дебатите. Съвсем друг е духът на английската и австро-унгарската делегация. На 6 юни 1878 г. между английското и австро-унгарското правителство е постигнато споразумение по редица основни въпроси: Българското княжество да не се простира на юг от Стара планина, от България да бъде откъсната една голяма част, която да бъде поставена под пряката власт на султана, пребиваването на руски войски в княжеството да се съкрати от две години на шест месеца, Англия да поддържа искането на Австро-Унгария за окупиране на Босна и така нататък. Това споразумение още повече ограничава възможностите на руската дипломация да отстоява придобивките, спечелени във войната. Тя среща противодействието и на Франция и Италия. Надеждата за подкрепа от страна на Германия също се оказва илюзорна.

Конгресът завършва с подписването на така наречения “Берлински договор”, по силата на който България е разпокъсана на няколко части: Северна България се организира като политическо автономно княжество, Южна България под наименованието Източна Румелия остава в границите на Османската империя с права на административна автономия. Северна Добруджа е дадена на Румъния в замяна на Южна Бесарабия, която е върната на Русия. Част от западните български земи, влизащи в диоцеза на Българската Екзархия – Нишко, Пиротско Вранско преминават към Сърбия. Останалите земи с преобладаващо българско население (Македония и Одринско) остават под пряката политическа и военна власт на султана със задължение за въвеждане в тях, както и в други балкански територии на Османската империя, на административни реформи. Берлинският конгрес съкращава пребиваването на руските войски в България от две години на девет месеца. Установени са основните положения по избора на български княз и по устройството и управлението на Източна Румелия. Освен годишния данък, който българското княжество трябва да плаща на Османската империя, за него остават в сила неравноправните договори, сключени между Високата порта и западните държави.

Прието е също така изменение на руско-турската граница в Мала Азия в полза на Русия. Румъния, Сърбия и Черна гора получават независимост. Гърция премества границата си на север. Австро-Унгария окупира, а по-късно анексира Босна и Херцеговина. Англия се настанява на остров Кипър.

Решенията на Берлинския договор удовлетворяват претенциите на Великите сили, всяка от които преследва собствени геостратегически интереси. Договорът постига желания баланс на интересите. Коренно различно е значението му от гледна точка на българската национална кауза. Българската нация е разпокъсана. Това поставя нашият народ пред нови борби и изпитания в бъдеще – сега това вече са борби за национално обединение.

Макар, че Берлинския договор анулира не малка част от резултатите на руско-турската война (1877 – 1878 г.), тази война има историческо значение. Тя довежда до ограничаване на турското господство на Балканите и разчиства пътя за свободно развитие на капитализма в този район на света. Националните проблеми на Балканите са уредени, макар и частично – Сърбия, Румъния и Черна гора получават независимост и известно териториално разширение. Войната донася Освобождението на България, с което са изведени до успешен край десетилетните борби на българския народ за свобода. Нашият народ отново получава възможност да създаде своя държава, да се развива свободно по пътя на своя икономически, политически и културен възход.