ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА (1878-1879

 

Временно руско управление

В хода на освободителната Руско-турска война от 1877-1878 година се ражда не само българската свобода. С решаващата помощ на Русия започва изграждането на младата държава. Така голямата славянска империя иска да придобие преимуществено влияние от двете страни на Балкана, да получи стратегически превес над останалите велики сили в центъра на полуострова. Подкрепата на Петербург се разгръща в система от институции и начинания, получили обобщаващото название Временно руско управление (ВРУ). То преминава през няколко етапа.

Първият, подготвителният, започва още с манифеста на император Александър втори за обявяване на войната. Обръщайки се към българите, руският самодържец обещава, че с тяхно участие ще се изгражда местното управление. И затуй още в навечерието на войната към главнокомандващия на руската армия се създава „Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунава земи". Нейният началник, опитният администратор княз Владимир Черкаски, привлича като съветници авторитетни и образовани българи - Найден Геров, Тодор Бурмов, професор Марин Дринов, Тодор Икономов и др.. Канцеларията започва да събира разностранна информация за българското общество: битова, стопанска, културна, етнологическа и управленска - във връзка с османската администрация. Върху основата на натрупаните сведения се обсъждат идеи за бъдещата държавна уредба на България. Черкаски и неговите сътрудници изготвят нормативните актове за местното и централното управление, издирват и събират руски и български административни кадри.

Вторият етап на ВРУ е военновременен и започва с първия оръдеен залп. Гражданската канцелария вече ръководи изграждането на административните, финансовите, съдебните и полицейските органи в освободените земи. Те са разделени на 8 губернии и 56 окръга. Губернатори стават руски офицери, но в Свищовска губерния на този пост е назначен Найден Геров. Националното присъствие в другите големи административни единици се олицетворява от вицегубернаторите, които са българи. Изборни съвети по места налагат принципите на самоуправлението. Съвети на старейшините по селата и градски административни съвети в окръзите, набирани от всички вероизповедания, градят авторитета на новата власт. Изборни са и съдебните съвети.

Сега ВРУ ликвидира и някои турски данъци, с което се облекчава положението на българите. Ненавистният „десятък" е заменен от поземлен налог. Премахната е и порочната система за откупуване на данъците. В селищата се установява ред и гражданска дисциплина. Започват да функционират първите пощенски станции. Цялата преобразователна дейност е вкарана в рамките на временни правила, които се отнасят до полицейските, административните и съдебните органи. В много от тези правила пулсират демократичните тежнения на възрожденския българин. Те са съобразени и с руското законодателство, и с някои модели на модерното европейско административно устройство.

Тежко болният княз Черкаски умира в деня на подписването на Санстефанския договор. Тогава започва мирновременният, третият етап на ВРУ. Руснаците в управленските структури постепенно се заменят с българи. Започва ускореното изграждане на централни и местни органи на управление, на полицейските, съдебните, финансовите и пощенските ведомства, на младата българска армия/ ВРУ полага грижи за здравеопазването и учебното дело. През май 1878 г. княз Александър Дондуков-Корсаков заема новата длъжност на руски императорски комисар за България и с това Временното руско управление навлиза в най-активната си съзидателна фаза. Сега негова главна задача е да подготви кадри от местното население, способни да поемат управлението на младата държава. Близо 2000 българи получават назначение в изграждащата се администрация. За няколко месеца над 30000 души преминават военно обучение. Със създаването на т.нар. Земска войска се слагат организационните основи на младата българска армия. Нейният офицерски състав започва да се подготвя в новосъздаденото военно училище.

През този етап на ВРУ основно е реформирана данъчната система. Току-що изградените органи на властта се разширяват, до усъвършенстват и укрепват. Даден е тласък на търговията - вътрешна и външна. Губернските, окръжните и селските съдилища се попълват с български кадри.

Четвъртият, заключителен етап на Временното руско управление, започва след Берлинския конгрес. До неговото приключване през май 1879 г. почти всички органи на централното и местното управление преминават в български ръце. Дондуков и неговите помощници бързат, тъй като срокът за пребиваването на руските войски в Княжеството е намален от 2 години на 9 месеца. Доизграждат се всички административни звена на държавния организъм. Изграденият още през предишния етап Съвет на императорския комисар сега вече напълно разгръща функциите си като своеобразен министерски кабинет. Седалището на комисаря и ВРУ се премества от Пловдив в София.

Руските власти обаче не забравят изграждането на администрацията в Южна България. Тук българите застават начело на всички звена в административните структури. Под командването на ген. Аркадий Столипин руските офицери подготвят румелийските българи за военна защита при евентуална турска агресия. По същото време енергично продължава изграждането на държавната уредба в Княжеството. Професор Марин Дринов, завеждащ Отдела за просвещението и духовните дела при Съвета на императорския комисар, слага темела на новото учебно дело - с програмите за народните училища, с новооткритите гимназии, с временните правила за учениците, с училищните инспектори и с непрекъснато покачващия се брой на учениците. През януари 1879 г. отваря врати Народната библиотека, а след нея възникват много нови читалища и библиотеки в отделни селища. Възземат се и българските църкви, много от които са съсипани през Априлското въстание. В миналото отива и тежкият данък „владичина". Не е подминато и медицинското дело. Новооткрити болници и аптеки трябва да осигурят здравеопазването на населението.

Продължават и мерките за развитието на свободната българска икономика. Създадена е Българска народна банка. Задълбочават се прогресивните тенденции в българското селско стопанство, родени от започналия по време на войната аграрен преврат. Българските селяни завземат земите на избягалите с османските войски турски чифликчии. Върху тях започва да се развива активно селскостопанско производство.

В последна сметка историческата оценка на Временното руско управление остава трайно положителна. То гарантира независимостта и суверенитета на младата държава, въпреки че тя остава във васална зависимост от султана. Именно ВРУ съгражда темелите на буржоазнодемократичното управление и способства за ликвидиране на последните остатъци от турската феодална система. Нещо повече -благодарение на руските власти институционалната уредба на Княжеството става българска и то е вече държава, преди български политици да поемат неговото управление. Вдъхнала свободен държавен живот на Княжеството, Русия доказва с неговия пример освободителната си мисия сред балканските православни народи.

Справедливата борба срещу един несправедлив договор Решенията на Берлинския конгрес жестоко разпокъсват българската нация и нейната млада държава. Извън нейните предели остават около 150000 кв.км. територия с над 2,5 млн. българи. По време на Възраждането българската нация има най-голям етнически масив на Балканите, а след 1878 г. остава с най-малка държава* Страданията на българите, останали под робство, се оказват силен морален фактор, който обединява всички с благородната амбиция за постигане на национално обединение. Несправедливият диктат от германската столица покрусява не само възрожденските надежди за съзиждане на голяма и силна държава, обединила в своите граници всички българи. Той оставя след себе си унижението на васалната зависимост, обвързала Третата българска държава със султана. Върху нея се стоварват всички финансови и икономически задължения, които Османската империя изпълнява от столетия по силата на неравноправните капитулационни договори със западноевропейските държави. В Княжество България продължава да действа и остарялата турска митническа система, която дам сериозни преимущества на чуждите търговци.

Ето защо борбата срещу Берлинския договор се превръща бързо в общонационално дело, в справедлива кауза за всеки родолюбив българин. Още след подписването на Санстефанския прелиминарен мирен договор, когато пламва надеждата за голяма и свободна България, сред населението започва широка петиционна кампания за неговото ускорено осъществяване. Изложения, писма и петиции от всички български краища се посипват в големите европейски столици и най-вече в Петербург. Особено дейни в петиционната кампания са македонските българи и техните съотечественици от Македония и Тракия, насърчавани от Кузман Шапкарев и Методи Кусев. Това общонационално единство в името на България с особена сила проличава по време на"т. нар. Родопско въстание. Бившият английски консул във Варна Сенклер вдига на бунт част от турското население в Родопите. Към метежа се присъединяват остатъци от разбитите турски войски и черкезки банди. Англичанинът има две цели; да дискредитира пред западната общественост освободителната мисия на Русия и да присъедини към Турция Хасково и Харманли, които според Санстефанския договор остават в българските гранични предели. Въстанието бързо е разгромено благодарение на българските усилия, като известният войвода Петко Киряков нанася с дружината си тежки поражения на бунтовниците.

Вестта за подписването на Берлинския договор предизвиква общонационално униние и масово недоволство срещу несправедливите решения на великите сили. Надеждата обаче не помръква. Отново се надига петиционна кампания. По-дейните българи не се задоволяват с протестите и възнамеряват да продължат националноосвободителната борба от десетилетията на Възраждането. Родолюбците от Търново първи осъществяват идеята за създаване на комитетите „Единство". През лятото на 1878 г. тяхната мрежа бързо се разпростира в Северна и Южна България, където в качеството на ръководни центрове се налагат комитетите в София и Пловдив. Сред ръководните комитетски дейци личат имената на големите възрожденци Любен Каравелов, Стефан Стамболов, главата на Българската православна църква Екзарх Йосиф първи, Драган Цанков, професор Марин Дринов и др.. Тяхната идея е една: въоръжена борба срещу решенията на Берлинския договор за постигане на национално обединение.

Особено енергични са пловдивските дейци на комитета ,Единство". Те искат да предотвратят превръщането на Южна България в турска провинция и затова организират широка протестна кампания в чужбина. Един мемоар, съставен от професор Марин Дринов и Иван Евстратиев Гешов, предупреждава отговорните фактори и обществеността на Запад, че настаняването на турски войски с насилие в Източна Румелия ще срещне в отговор насилието на местните българи. Започва и подготовка за въоръжен отпор. Възникват “гимнастико-стрелкови" .дружества, в които руски офицери въоръжават и обучават в азбуката на военното дело всички боеспособни българи. Българите от областта демонстрират непоколебим дух да се жертват за свободата на отечеството.

Ала българите в Македония се оказват тези, които вдигат най-високо и най-решително знамето на борбата срещу решенията на Берлинския договор. „Миротворците" от германската столица с нищо не променят статута на местното население. Разгневени от поражението във войната, турските власти ликвидират даже неговите привилегии, извоювани през Възраждането. Чести са посегателствата върху българските училища, църкви и общини, които губят своята относителна самостоятелност. Ежедневните грабежи и издевателства тласкат македонските българи към четите, които възобновяват предишната си активност.

Комитетите „Единство" в Кюстендил и Горна Джумая (Благоевград) замислят и по-мащабната акция на въстанието. Душата на начинанието е охридският митрополит Натанаил - виден обществен и църковен деец от годините на Възраждането. Този съратник на Раковски и Левски пристига в Кюстендил и веднага започва подготовката за въстаническа акция. Натанаил Охридски търси съдействието на славянофилските кръгове в Русия и на комитетите „Единство" в Източна Румелия - усилия, насочени към превръщането на въоръженото надигане в общонационално дело. Софийският комитет веднага откликва, изпращайки в Кюстендилско две чети от руски доброволци под командването на Адам Калмиков и Луис Войткевич.

Руски представители, управителите на Кюстендилски и Горноджумайски окръг, участват в работата на едно съвещание, проведено през първите дни на септември 1878 г.. Тук, в Кюстендил, митрополит Натанаил Охридски, местните възрожденски дейци Димитър Попгеоргиев и войводата Ильо Марков, Михаил Сарафов от Търновския комитет „Единство" и др. изработват началния план за въстание. Създаден е въстанически щаб. Неговият ръководител Димитър Попгеоргиев привлича няколко действащи в Македония чети. Подготовката се съсредоточава в районите около Пирин и Рила, а в другите райони на Македония спорадично действат отделни чети.

Не се формира обаче ръководен въстанически център, който масово да привлече населението към борбата с ясна и отчетлива програма. Липсват организация и единство между всички въстанически ядра в Македония. Възникват противоречия между Натанаил Охридски и Стефан Стамболов по принципните въпроси на въстаническата стратегия и тактика, на масовата борба.

Въстанието започва на 5 октомври 1878 г.. Голяма група въстаници преодоляват съпротивата на турския гарнизон в Кресна. Занизват се дните на Кресненско-Разложкото въстание, изпълнени с неочаквани обрати, с надежди и отчаяние. Въстаниците разширяват бързо успехите си, като освобождават много от селата в южно направление. Скоро почти цялото поречие на Струма става българско. През ноември турските власти отстъпват Разлог и Петрич.

Ала скоро се изчерпват боеприпасите и оръжието. Комитетите „Единство" все по-трудно осигуряват снабдяването. Временното руско управление се дистанцира от въстанието, понеже Петербург не иска да нарушава Берлинския договор. Отново на повърхността изплуват противоречията относно стратегията и тактиката на движението. Софийският комитет „Единство" предлага бързи и внезапни Действия в западно направление, за да се предизвика намесата на великите сили. Въстаническият щаб и лично Д. Попгеоргиев отстояват мнението за планомерни целенасочени сражения, осъществявани едва след укрепването на въстаниците върху освободените територии. В разприте между въстаническите ръководители погиват няколко изявени поборници. Д. Попгеоргиев губи ръководния ей пост.

Въстаническите редици постепенно отслабват. Последните огнища на неподчинението са загасени от турските войски и башибозука през май 1879 г.. Суровите репресии не прекършват обаче волята на останалите в Османската империя българи. Те вярват, че Европа е разбрала и е оценила по достойнство тяхната героична решимост да се борят срещу несправедливия Берлински договор. В по-широк исторически подтекст Кресненско-Разложкото въстание е логично продължение на българското националноосвободително движение от епохата на Възраждането. То се явява първият опит на българите да постигнат след 1878 г. националното си обединение със силата на оръжието.

Раждането на Търновската конституция

Берлинският договор само най-общо определя държавното устройство на България като конституционна монархия с наследствена княжеска власт. Ето защо Временното руско управление трябва да подготви Учредителното събрание, което да изработи и приеме Органическия устав (конституцията) на Княжеството. Неговият основен закон се превръща в ос, около която се завърта целият обществен живот в Княжеството след 1878 г.. Конституцията е пробен камък за устойчивостта на българските политически течения от епохата на Възраждането и същевременно филтър за техните способности да се приспособяват към модерните европейски идеи.

През есента на 1878 г. завеждащият Съдебния отдел в Гражданската канцелария Сергей Лукиянов подготвя един конституционен проект. Той е обсъден от княз Дондуков-Корсаков и от няколко видни българи. Проектът рамкира в умерено-консервативни рамки бъдещото държавно устройство на Княжеството. Изпратен в Петербург за одобрение, той получава някои поправки в по-демократичен дух. Очевидно руската дипломация се съобразява с демократичните тежнения на възрожденския българин и иска да запази влиянието си в малката балканска страна. А по този начин се дава отговор и на западната пропаганда, според която Русия искала да превърне Княжеството в „Заддунайска губерния". Намеренията на Петербург проличават и от инструкцията на руското правителство до княз Дондуков-Корсаков: пълна свобода на Учредителното събрание при обсъждането и приемането на българския основен закон.

И действително народните представители, които откриват на 10 февруари 1879 г. първия български законотворчески орган в старопрестолния град Търново, получават „пълна свобода" в дебатите, предшествали изработването на конституцията. Все още долитат вести за Кресненско-Разложкото въстание и затова депутатите поставят на обсъждане първо „общонародния въпрос", т.е. обединението на всички българи. Избраниците от останалите под робство земи настояват Учредителното събрание да се саморазпусне в знак на протест срещу Берлинския договор. Княз Дондуков-Корсаков успокоява страстите и българските законотворци продължават работата си. За разлика от останалите балкански държави, в които конституциите се изработват с чужда намеса, българските народни представители получават уникалния шанс сами да изготвят основния закон на отечеството си.

В оживените прения се сблъскват два възгледа за бъдещото държавно устройство на Княжеството. Те отразяват политическите идеи на двете течения, „стари" и „млади", от времето на Възраждането. В следосвобожденските условия те приемат модерните названия консерватори и либерали, от които малко по-късно се оформят първите български политически партии. Всъщност дискусиите между тях по въпроса за българската конституция започват още преди Учредителното събрание, а в неговия ход се доизбистрят основните им идейни схващания.

Младите", т.е. либералите, зад които застава преобладаващата част от дребно-собственическата маса на българския народ, имат мнозинство в Учредителното събрание. Те пледират за народно самоуправление, за всеобщо избирателно право на пълнолетните мъже. В речите си либералните водачи Петко Р. Славейков и Петко Каравелов се обявяват за широко приложение на демократичните граждански свободи и за ограничаване на княжеските права. Либералите вярват в политическите качества на българина и затуй нямат съмнения, че нацията самостоятелно ще може да изгради своята държава. Те настояват за еднокамерен парламент, пред който да отговаря всяко правителство. Демократичните възгледи на либералите проличават от исканията им за забрана на съсловното разделение, за неприкосновеност на частната собственост. Те се противопоставят на всички наказания извън закона, както и на конфискуването на имотите. На практика във вижданията на либералите се отразяват най-високите достижения на френската политическа и английската икономическа мисъл, съобразени с българските условия.

Консерваторите, т.е. „старите", изразяват интересите на заможните слоеве в българското общество: богати търговци, земевладелци,, лихвари, висше духовенство и част от някогашните чорбаджии. Те се стремят чрез конституцията да наложат такава държавна уредба, която да им осигури водеща роля в целокупния живот на Княжеството. Консерваторите не вярват в политическата култура на свободния българин и затова искат да наложат силна монархическа власт, която да гарантира нормално протичане на управлението, съблюдаване на гражданския ред и административната дисциплина. В противен случай, разсъждават техните лидери Григор Начович, Константин Стоилов, Марко Балабанов, Тодор Икономов и др., липсата на политическо възпитание и управленски традиции ще накарат българите да превърнат свободата в слободия, а държавния ред - в хаос.

Ръководени от тези съображения, консерваторите настояват в дискусиите за въвеждане на имуществен и образователен ценз при изборите, : ограничаване на броя на депутатите в народното представителство. Те водят по същество борба за налагане на буржоазно-олигархичен строй и амбициите им в тази насока личат от предложенията за Държавен съвет и Сенат като горна камара на парламента. Подобно искане ограничава правата на законодателната институция и дава възможност на княза да я контролира.

Що се отнася до икономическите възгледи, то в тази сфера няма съществени различия между двете течения. И либералите, и консерваторите виждат бъдещето на България при пълно тържество на частната собственост, при свободно развитие на предприемачеството и производителните сили, при протекционистична защита на родното производство. Следователно българските консерватори, за разлика от техните европейски идейни събратя, не са реакционни и ретроградни, защото признават необходимостта от стопански л цялостен обществен напредък. Разбира се, както в техните редици, така и във фалангата на либералите съществуват нюанси, изразени в разделението на умерени и крайни. Драган Цанков оглавява групата на умерените в течението на либералите, за разлика от по-крайните Каравелов и Славейков. Към умерените консерватори се числят Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др., а групировката на крайните се предвожда от Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович и др. Вътрешното разделение в двете политически течения обяснява по-късните разцепления и сливания в нови партийни формации.

В последна сметка либералите побеждават в сблъсъка на двата възгледа за бъдещото устройство на Княжеството. Техните идеи намират най-пълно отражение в приетата на 16 април 1879 г. Търновска конституция. Тя провъзгласява Третата българска държава за конституционна монархия с еднокамерен парламент. В съзвучие с либералните конституционни принципи основният български закон предвижда разделение на трите основни власти - законодателната, изпълнителната и съдебната. Според Търновската конституция Народното събрание се явява основен орган на държавната власт. Отново парламентът, заедно с княза, получава правомощията на законодателната власт. След нареждане на монарха министрите внасят законопроектите в Народното събрание, а след гласуването им те подлежат на утвърждаване от княза.

Той получава широки права и при осъществяването на изпълнителната власт. Министрите не само са отговорни пред княжеската особа за своите действия, но получават и освобождават постовете си от двореца. Монархът е върховен главнокомандващ; от негово име се реализира българската външнополитическа линия. Заповедите за офицерските повишения също минават през одобрението на княза. Неговото име винаги се споменава като задължителна юридическа формула от съдилищата при правораздаването на различни равнища. Според Търновската конституция личността на княза е „свещена и неприкосновена", а това положение го освобождава от всякаква гражданска и наказателна отговорност. Широките пълномощия на княза му дават преимущества в триъгълника на властта „Народно събрание-монарх-правителство". Тук се крие може би най-същественият недостатък на Търновската конституция. Тя прокламира демократични права и свободи, но не осигурява практическите механизми за тяхната юридическа защита и реално приложение. Основният закон позволява на монарха да разпуска Народното събрание, да уволнява неудобните нему министри и по такъв начин да манипулира правителството и парламента.

Съгласно Търновската конституция могат да се свикват Обикновено народно събрание (ОНС) и Велико народно събрание (ВНС). Избирателни права имат всички български граждани от мъжки пол над 21 години, а могат да бъдат избирани само навършилите 30 години. ОНС обсъжда и приема Законопроектите, гласува държавния бюджет и одобрява предложенията за данъци, заеми, чужди инвестиции и т.н. ВНС се свиква само при специални случаи: изменение на конституцията, избор на нов монарх или регентство, промени на държавните граници и т.н..

Крайната оценка на Търновската конституция носи определено положителни характеристики. Тя възпроизвежда в българските обществени условия господстващия по онова време в модерна Европа либерален държавен модел. Защитавайки неприкосновеността на личността и собствеността, основният български закон създава правните предпоставки за ускорено капиталистическо развитие на младата държава. Търновската конституция осигурява не само широко местно самоуправление, но и цял пакет от граждански свободи: на събранията, на словото и печата, на обществените и политическите сдружения. Основният закон постановява задължително и безплатно начално образование.

Всичко това превръща Търновската конституция в демократичен за времето и конкретните български условия основополагащ държавен документ. Тя е един от най-прогресивните основни закони през онази епоха. Конституцията очертава коловозите за буржоазнодемократично развитие на Третата българска държава. Основният закон концентрира държавната и националната енергия в посока към прогреса, към победа на либералните идеи. Конституцията поставя пред българското общество онези демократични стандарти, които то винаги ще се стреми да съблюдава. Затова през следващите десетилетия всяко нарушение на приетия в Търново основен закон среща винаги рязко отрицателен обществен отклик. „Голямото начало на малкото княжество" - така по-късно определят в историографията Търновската конституция, защото тя хвърля мост между младата българска държава и напреднала Европа.

Учредителното събрание е разпуснато веднага след приемането на основния български закон. На 17 април 1879 г. е открито първото Велико народно събрание. То трябва да избере български княз. Петербург предлага 22-годишния подпоручик и немски принц Александър Батенберг. Той е най-подходящата кандидатура, защото олицетворява равновесието на силите - племенник на руската императрица, син на полска аристократка от френски произход и на немски аристократ с австрийски генералски пагони, брат на двама женени в английския кралски двор германски офицери. Изборът логично пада върху него и на 26 юни 1879 г. княз Александър първи Български полага клетва пред ВНС. Десетина дни по-късно той назначава първото българско правителство, ръководено от консерватора Тодор Бурмов. Започва истинската „нова" българска история.