Съединението на Източна Румелия с княжество България (1885г.)

 

В резултат от освободителната руско-турска война 1877-1878г. и подписването на Санстефенския мирен договор българската държава е възстановена. Но проведения в Берлин същата година конгрес на Великите сили, разпокъсват българските земи и така възниква проблемът за национално обединение на България. Непосредствено след решението на Берлинския конгрес българския народ остро реагира срещу този диктат, но всички опити да се обединят българските земи са безуспешни. Така борбата за освобождение продължава и през следващите години.

За темата черпим сведения от следните исторически извори: документални сборници, сборник “Съединението 1885г.”, “Външната политика на България 1878-1944г.”, “Българска военна история” ІІ том, спомените на Ив. Андонов, З. Стоянов и др..

По темата работят: А. Палчев “Съединението на Северна и Южна България 1885г.”, М. Стоянов “Когато Пловдив беше столица”, Г. Вълков “Главно командване на българската армия в сръбско-българската война” и други.

Още преди откриването на Берлинския конгрес българският народ засвидетелства своето категорично становище за запазване целостта на българската нация. Жителите на множество селища в Македония (Щип, Гевгели, Велес и много други), в писма и изложения до временните руски власти, настояват да не се допусне разделението на българския народ и в земите им също да бъде изградена българска администрация. Техните инициатори почти винаги са представителите на възрожденската интелигенция – учители, свещеници, по видни хора от местното население. Подобни изложения за присъединяване към свободното Отечество са изпратени и до участниците в Берлинския конгрес. Но тъй като на конгреса българите нямат свои представители, никой не се вслушва в техните искания.

Непосредствено след като стават известни решенията на Берлинския конгрес, български патриоти, подкрепени от множество руски офицери, решават да организират мощно протестно движение, което да предизвика нова криза и нова нарушаване на поредното статукво на Балканите. Още през лятото на 1878г. са създадени комитетите “Единство”. Те възникват под формата на благотворителни дружества, но тяхната цел е подготовка и извършване на въстание и пълно национално обединение, т.е. обединение между Княжество България, Източна Румелия и Македония. Инициатори за създаване на комитетите “Единство”, най-често са бивши участници в национално-освободителното движение. За кратко време комитетите “Единство” се появяват в Северна България, София, Търново, Горна Джумая, Източна Румелия. Те събират доброволци, сформират чети, изпращат кервани с боеприпаси и облекло. Създаденият в Пловдив ЦК обединява дейността на всички комитети в областта и ги насочва към въоръжен отпор, ако султанът изпрати войски в Източна Румелия. Мирните протести на българите в Македония се съпровождат с четнически акции, каквито тук не са прекъсвали от Възраждането. В подготовката на въстание в Македония вземат активно участие Стефан Стамболов и охридския митрополит Натанаил, който като бивш архиерей в Македония се ползва с голям авторитет сред населението. Натанаил се среща с част от старите войводи начело с Ильо Марков. Конкретните проблеми са обект на специално съвещание, проведено на 8 септември 1878г. в Рилския манастир. В изпълнение на взетите решения, в пограничните с Турция райони се създава въоръжена стража, към дошлите от Македония войводи се присъединяват бивши опълченци от Княжеството, хора и оръжие изпращат комитетите “Единство”, а Софийския комитет сформира две чети, които да навлязат в Македония. Сформираните чети са начело с офицерите Калмиков и Войткович.

Готвеното въстание избухва още преди неговата всестранна подготовка да е завършила. То избухва в непосредствена близост до Княжеството, до неустановената още гранична линия с Турция. Организаторите му се надяват да наложат присъединяване на въстаналите земи към свободното българско Отечество, като време и условия за подготовка във вътрешността на Македония няма.

На 5 октомври 1878г. се вдигат на борба 400 въстаници от Кресна под предводителството на Стоян Карастоилов. Първите сражения с турските части са успешни за въстаниците. За кратко време въстанието се разраства, обхващайки селата в Малашевската планина и селищата на юг от Мелник – до Демирхисарско. В хода на въстанието е изграден главен щаб, оглавен от Димитър Попгеоргиев – Беровски. През ноември въстава и Банско-Разложкия край. Тук активна роля играе четата на Баню Маринов.

В хода на въстанието, въпреки постигнатите успехи, все по определено започват да се появяват някои слабости, произтичащи от недостатъчната предварителна подготовка. Много скоро между въстаническите дейци и Софийския комитет възникват сериозни противоречия по въпросите на тактиката на въстанието. Ръководството му се усложнява от непрекъснатото съперничество за първенство между комитетите “Единство”. За излизане от критичното положение, Ст. Стамболов и Натанаил формират ЦК, който да оглави въстанието и организира помощта на комитетите “Единство” в Княжеството и Източна Румелия. Временното руско управление и особено местните му началници от пограничните райони гледат със симпатии на въстанието, въпреки получената заповед да не позволяват размирни действия в своята губерния. Но поради дистанцирането на официалната руска политика от борбите на българите в Македония, комитетите “Единство” са принудени тайно да изпращат своята помощ за въстаниците. Това е свързано с редица затруднения, поради което помощта е твърде оскъдна. За това свидетелства едно окръжно писмо на централния българо-македонски комитет в Кюстендил. Междувременно турската власт се стабилизира, мобилизира силите си и преминава в настъпление. До края на декември 1878г..

Кресненско-разложкото въстание затихва. През май 1879г. то пламва отново, но е потушено от започващото настъпление на турските войски. Кресненско-Разложкото въстание е първият мощен организиран протест на българите срещу Берлинския договор. Въпреки своя неуспех, то демонстрира решимостта на българите да се борят за своето национално обединение.

Раждането на съединителното движение е закономерна последица от несправедливите Берлински решения, несъобразени с волята на българския народ и насочени против неговите национални интереси. Изследване върху съединителното движение до 1885г. и неговите последици имат Елена Стателова “Съединението на Княжество България и Източна Румелия”.

Твърде благоприятен фактор в борбата за национално обединение се оказват еднаквите принципи на държавно устройство на Княжество България и Източна Румелия.

След завършване на Берлинския конгрес, съгласно неговите решения, от Южна България е създадена автономна област под прякото ръководство на султана и е назначена комисия от представители на Великите сили и Османската държава, която да изработи “Органически устав” на областта. Съгласно Органическия устав, Източна Румелия се управлява от генерал-губернатор християнин, назначаван от Високата порта с одобрението на Великите сили. Той в управлението е подпомаган от Областно събрание и частен съвет (Директорат). Областното събрание е законодателен орган. То е в състав от 56 души: 10 посочвани от главния управител, 10 влизащи в него по право и 36 избиращи пряко от жителите. Между сесиите на Областното събрание неговите функции се поемат от Постоянен комитет от 10 души, изпълняващи ролята на сенат. Начина на формиране на областното събрание е значително по-консервативен от Народното събрание в Княжеството. Директоратът от своя страна изпълнява функции на Министерски съвет в състав от 6 души. Най-влиятелната фигура в него е главния секретар, който е и директор на вътрешните работи.

В административно отношение Източна Румелия е разделена 6 департамента (окръга) и 28 кантона (околии), управляване от префекти и околийски началници.

Автономната област получава на собствени въоръжени сили – милиция (войска) и жандармерия (полиция). В главния им щаб се назначават предимно чужденци, но ротите и дружините се командват от български и руски офицери.

За първи генерал-губернатор е назначен Алеко Богороди. В 1884г.той е заменен от предпочитания от Русия Гаврил Кръстевич. Подобно на княжеството, и в Източна Румелия се оформят две партии, като разделението става въз основа на различните възгледи, на оформящи се интереси, на отношението на главния управител и Русия: Народна (съединителна) около вестник “Марица” свързваща обединението с Русия и противник на рисковете; и Либерална (казионна), дистанцираща се от политиката на Русия и противник на обвързването с нея, поради участието на много държавни чиновници и гравитиращи към властта. До изборите за Об. С, на преден план в политическия живот стои борбата за влияние между българи, гърци и турци, поради което не се забелязва деление на политически партии.

Берлинския договор предвижда разполагането на турски гарнизони в Източна Румелия, но благодарение на активните действия на руската дипломация и протестите на българите, тези клаузи от договора не влизат в сила. Османските намерения да се превърне областта в обикновена турска провинция са бързо охладени от създадените и въоръжени от руските власти гимнастически дружества, които при нужда са в помощ на българската, по етническия си състав, източнорумелийска полиция. Създадените реалности са важно предварително условие за развитието на областта. Те охлаждат желанието за завръщане на хилядите башибозуци и бежанци, съсредоточени на границата на Османската империя.

Независимо от опитите на западните Велики сили и османското правителство за намеса във вътрешните работи на областта и утвърждаването и като многонационална, благодарение на борбата на българския народ, е завършен нейният български етнически характер. Това проличава още със съкрушителната победа на българския етнически елемент на първите избори за Об.С, които се провеждат дефакто на етническа основа. Този факт е от решаващо значение за управленското устройство на областта и политическите борби и процеси в него.

Вътрешното устройство на Източна Румелия е предпоставка за нейното буржоазно-либерално развитие. Султанската власт в областта е практически номинална. Съществува стремеж от страна на тази власт да задържа развитието на областта чрез не утвърждаване на законодателни актове, назначаване на чужденци на възлови административни постове (Ал. Богориди е турски съновник от български произход, ген Виталис е началник на милицията, Шмидг е директор на финансите и други) и т.н..

Допълнително бреме е необходимостта областта да изплаща част от турския държавен дълг в размер на 240 хиляди турски лири – една крупна за времето си сума. Тежък проблем е и съществуването на т.нар. Тъмрашка република – двадесетина българо-мохамедански села по поречието на река Въча, отказващи да признаят властите в Пловдив и да плащат данъци. В Източна Румелия мюсюлманите се радват на голяма свобода, а чрез изпращаните от Портата ходжи те са подстрекавани към неподчинение на новите власти. Пример за това е избухналият в Източните Родопи бунт с цел присъединяване към Османската империя, бързо потушен от Хасковската дружина.

Началото на съединителното движение в Княжество България и Източна Румелия поставено през април 1880г., когато в София е приета програма за реализиране на съединителната идея, предимно чрез агитация на Народната партия. Тази програма предвижда властите в княжеството да водят “народната политика”, а в Южна България да се изгради ТЦК, който да оглави движението за съединение. То е подето от т.нар. “македонски комитети”, като въпросът за освобождението на Македония се свързва с този за съединяване на Княжество България с Източна Румелия. В Източна Румелия активизирането на създадените през 80-те години за оказване на помощ на българите в Македония комитети се насочва в последствие към непосредствената цел – подготовка на Съединението при поддръжки на някои среди в Княжеството и лично на княз Александър.

През май 1880г. в Сливен е свикано събрание с представители на различни градове и села в Източна Румелия, на което като представители на Княжеството присъстват Ст. Стамболов и Г. Живанов. Събранието взима решение да се създаде Централен народен комитет (ЦНК), който да подготви обединението на българите. Съществуването на комитета е кратко, но с него са поставени основите на бъдещата съединителна акция.

Периодът 1881-1884г. е използван за организационна подготовка и за пропагандиране на съединителната идея. Разрасналите се през този период политически борби в Княжество България създават неблагоприятни условия за активни действия по разрешаването на българския национален въпрос. До падането на режима на пълномощията дори Пловдив се оформя като център на проектираната Обединена България, за което в голяма степен съдействат напусналите Княжеството либерали. Но с оглавяването на правителството в София от Л. Каравелов през 1884г. тази тенденция намалява.

В края на 1884г. съобщенията за засилване терора над християнското население в Турция предизвикват широк народен протест в Княжеството. Правителството на Л. Каравелов не ограничава протестната кампания, надявайки се тя да предизвика намесата на Великите сили. Но избухването на нова криза на Балканите е предотвратено. След като възможността за политическа подкрепа на българите в Македония не се осъществява, в Княжеството активизират дейността си македонските комитети. Правителството и князът се дистанцират, изхождайки от неблагоприятната международна обстановка и все още недостатъчната стабилност в Княжеството.

На 10 февруари 1885г. в Пловдив бивши дейци на националноосвободителното движение от бившите “македонски комитети” основават ТЦК, който се заема със задачата да извърши съединението чрез народно въстание. За кратко време дейността му се разраства. Изградени са множество местни комитети. През април 1885г. ЦК е преименуван в Български таен революционен централен комитет (БТРЦК). Негов председател и идеолог става З. Стоянов. Той внася в организацията революционните принципи на БРЦК. З. Стоянов започва издаването на вестник “Борба”, който се утвърждава като боеви орган на движението за съединение. В първите месеци вниманието на БТРЦК е насочено главно към подготовката на въстание в Македония.

В резултат на активната дейност на БТРЦК и местните комитети, съединителното движение бързо се разраства. Организирани са масови чествания на деня на Ботев 20 май, на деня на Хаджи Димитър и Стефан Караджа 20 юли и други. През този етап на развитие на движението дейците му продължават да се придържат към възприетите от самото му възникване (след Берлинския конгрес) идея за едновременно присъединяване на Източна Румелия и Македония към Княжество България.

На 26 и 27 юли в Дермендере е проведено събрание на БТРЦК, което внася изменения в тактиката и стратегията на движението. Избран е нов ЦК в състав З. Стоянов, Д. Ризов, И. Стоянович, И. Андонов и кап. ………………. Решено е съединението да се извърши не чрез народно въстание, а чрез военен преврат. Идеята за паралелна съединителна акция и в Македония е изоставена, а е решено да се подготви само съединението на Княжество България с Източна Румелия. Тази промяна произтича от реалистичното становище, че един цялостен съединителен акт, който ще доведе до значително прекрояване на полуострова, няма да срещне одобрението, както на Великите сили, така и на съседните балкански държави. Събранието взема решение Съединението да се извърши между 15 и 20 септември 1885г..

Активизирането на движението за съединение не е изолирано от ставащите по това време в света събития. В 1885г. Франция и Италия са в конфликт за Тунис, Франция и Англия – за Египет (след като в 1882г. Англия взема Суец и с това променя геополитическата ситуация в Източното Средиземноморие), а между Русия и Англия започват нови усложнения в Средна Азия. Като отговор на английската победа на Берлинския конгрес и установяването на протекторат в Афганистан, Русия присъединява Туркменистан и напредва към Херат. През март-април двете държави са пред война. Възползвайки се от договора между Тримата императори, признаващ законните права на Русия на Източните Балкани, руското правителство се обръща към Бисмарк за подкрепа. По внушение на Русия и султанът обявява закриване на Проливите и черноморският бряг остава закрит за английският флот, господстващ в Източното Средиземноморие. Същевременно, въпреки съюзните си отношения с Русия, Австро-Унгария от 1881г. води успешна борба против руското влияние на Балканите, особено по въпроса за построяването на ж.п. линия (които между другото дават възможност за бързо прехвърляне и на войски). През 1880г. тя се договаря със Сърбия, а от 1883г. и с България и Османската империя. За успехът и спомага и неудачно водената според България руска политика. В такава международна обстановка БТРЦК пристъпва към непосредствена подготовка на Съединението. От страниците на вестник “Борба” З. Стоянов призовава южнобългарската общественост да саботира изборите за областно събрание, да се активизира в защита идеята за съединение. Тези призиви срещат всенароден отклик – масови тържествени чествания, демонстрации и други.

Във всенародното движение се включват и свалените от власт през 1884г. либерали на д-р Странски. Привлечени са и някои военни дейци, чрез които е спечелена подкрепата на милицията и жандармерията. С външната подкрепа на Съединението се заема Батенберг. След режима на пълномощията популярността му в Княжеството рязко спада и то е удобен повод да си я върне. Неговите постъпки се изразяват в дипломатични сондажи в Лондон и Виена, които не успяват да спечелят подкрепата от страна на някоя сила, но скланят на мнение, че ако не е съгласувано с Русия и не доведе до война, ще ползва благосклонността на английското и австрийското правителство.

В края на август и началото на септември 1885г. съединителното движение в Източна Румелия достига голям размах. На 2 септември 1885г., трима младежи в Панагюрище, развяват българското знаме пред конака с виковете: “Долу Румелия. Съединение”. Двама от тях са арестувани, но под натиска на градската общественост са освободени. Този инцидент последвал множество други подобни, активизира дейците на БТРЦК. На заседание в Пловдив те вземат решение съединителният акт да се извърши на 5 срещу 6 септември 1885г.. На 5 септември 1885г. от село Голяма Конаре към Пловдив се насочва внушително шествие, предвождано от Продан Тишков (Чардавон), свикал междувременно запасните чинове. Същия ден манифестации са проведени в Чирпан, Ихтиман, Панагюрище и други. През нощта на 5 срещу 6 септември 1885г. в Пловдив е разлепено Възвание, написано от З. Стоянов, в което се оповестява съединението на Княжество България с Източна Румелия. Организиран е масов митинг. Румелийското правителство е свалено от разположените на лагер около Пловдив румелийски войски начело с Данаил Николаев. Назначено е временно правителство, начело с д-р Странски. Обявено е военно положение, извършена е мобилизация и с помощта на руски офицери са изготвени планове за война с Османската империя. Още на 6 септември Временното правителство изпраща телеграма до княз Батенберг с искане за признаване на Съединението. На 8 септември в Търново, където се намира на учение на войската си, князът обявява Съединението. А на 9 септември 1885г. в Пловдив пристигат княз Александър Батенберг и Л. Каравелов. Така властите в княжеството се солидаризират с народното дело от Южна България. Съединението на Княжество България с Източна Румелия нанася първия сериозен удар на Берлинския диктат, с което поставя пред възможна ревизия редица негови клаузи. Освен това Съединението довежда до поредно откъсване на територии от Османската държава, до нарастване ролята на България като фактор на Балканите. Всичко това предизвиква междудържавна криза и премества центъра на световния конфликт на Балканите. Ето защо утвърждаването на Съединението става международен акт, зависещ от волята на Великите сили. Изхождайки от своите тясно егоистични интереси, Великите сили заемат различни позиции относно Съединението. Подбудите за тях и преследваните цели се разглеждат от С. Дамянов в монографията му “България и политиката на Великите сили (1878-1918г.)”.

За решаване на българския въпрос на 24 октомври 1885г. в Цариград е свикана конференция с представители на Великите сили. Няколко фактора се съчетават, за да се стигне до Цариградската конференция: българското благоразумие; опасността от страна на Високата порта от война, за която тя не е готова; интересът на Великите сили да не се разраства конфликта. Разговорите започват без предварителни условия.

Като страна, извоювала освобождението на България и последователно отстоявала българските интереси на дипломатическото поле, на Русия българите възлагат главните си надежди за подкрепа на акта от 6 септември 1885г.. Но Русия заема отрицателна позиция. Тя се определя, както от влошаването на българо-руските отношения през периода 1881-1884г., по време на режима на пълномощията, в резултат на анти-руската политика на Батенберг, така и от ненавременността на акта спрямо глобалните руски интереси. Българският княз се обявява за творец на Съединението и международното признаване на този акт би довело до укрепване авторитета на княза. За да не бъде обвинена Русия във воденето на политика на двоен стандарт и за да се избегне понататъшното прерастване на Балканската криза в общоевропейска, на 9 септември на назначения за български военен министър руски княз Михаил Кантакузин е наредено да си подаде оставката, а на всички руски офицери в българската армия – да се приберат в руската армия.

Руската позиция се оказва решаваща за определяне на английското становище. За да изтласка руското влияние от България и за да разстрои “Съюза на тримата императора”, Англия се обявява в подкрепа на Съединението. Тя все повече обръща внимание на Балканските държави, в които е бъдещето на полуострова, но като запазва отношенията си с Османската империя. Тактиката и на конфедерацията е да не се стигне до общо съгласие за колективна европейска постъпка против Съединението, да се печели време, докато Високата порто не се обеди във внушаваната от Лондон идея за пряко споразумение с България.

Като руски съюзник, Австро-Унгария и Германия официално се обявяват в подкрепа на руското становище за възстановяване на статуквото. Италия също се обявява против Съединението, а Англия и Франция декларират, че трябва да се имат в предвид желанията и настроенията на населението в Източна Румелия. Всички, включително и Високата порта, приемат идеята, че с мерките трябва да са съгласни всички от присъстващите на масата на преговорите страни, за да бъде запазен мирът. Което не пречи на Портата нейните войски да завладеят Кърджалийско и “Тъмрашката република”.

Английското саботиране на руското предложение е използвано от българското правителство за дипломатическа защита на Съединението. От балканските държави само Черна гора и Румъния (въпреки обтегнатите отношения заради завладяването от нея през август на изворите на Силистра) подкрепят акта от 6 септември.

Усилията за запазване на мирната обстановка на Балканите остават напразни. В Сърбия акта от 6 септември е изтълкуван като удар върху велико-сръбския хегемонизъм. Успехът на Съединението създава вероятност от нова акция за съединение и в Македония, което е свързано с нарастване ролята на България в района и отрязване от юг стремежът на Сърбия към излаз на море. А това ще наруши равновесието на силите на Балканския п-в. Към това се прибавя политическата нестабилност в Сърбия и желанието на крал Милан с една успешна война да укрепи престола си. В Сърбия се разгръща мощна шовинистична пропаганда. С дипломатическата и военна подкрепа на Австро-Унгария и въз основа на чл. 7 от сръбско-австрийския съюзен договор от 1881г., даващ право на сърбите на териториално разширение от страна на южната граница, сръбските управници пристъпват към подготовка на война срещу България. Потърсена е подкрепата на Румъния и Гърция. Но Румъния, притисната от две империи, симпатизира на Батенберг и отказва, а пред перспективата да воюва с Османската империя за български земи, Гърция заема изчакваща позиция. Великите сили, очакващи лесна сръбска победа, препоръчват София да компенсира териториално западния си съсед, за да избегне войната. И се стремят да нагодят политиката си към този нов момент в сложната ситуация на Балканите.

Стратегическият план на сръбското командване предвижда бърз марш по посока Ниш-Видин към София. Нишката армия трябва да настъпи към София, а Тимошката – към Видин. Теоретически изпълнението на тази задача се оказва възможно, тъй като сръбската армия с добре обучен команден състав и добро въоръжение. Имаща повече от половин вековно съществуване, в структурно отношение тя се състои от полкове, дивизии, армии. Командва се от добре школувани и с боен опит генерали и полковници. Срещу нея е изправена младата българска войска, командвана от недостатъчно на брой капитани и майори, почти в младежка възраст, руски възпитаници с известен боен опит, получен предимно в борбите за освобождение на България. Най-голямата структурна единица в нея е полка. Освен това при обявяването на войната по-голямата част на българската армия е съсредоточена на турската граница в очакване на възможно нападение от турска страна. Армията е разделена на два корпуса – Източен, разположен в Тракия, командван от Данаил Николаев и Западен, с командир майор Аврам Гуджев. Възприета е тактиката на активна отбрана до идването на главните сили, а за крайната Северозападна част е възприета тактиката на продължителна отбрана. Планът може да успее само ако не се намеси Турция. Като едва с първите признаци за ненападение от турска страна са изтеглени някои части. Разчита се и на въоръжаването на местното население. Ходът на бойните действия показва, че за крайния изход на конфликта решаващо се оказва патриотичното въодушевление, заляло цяла България, и готовността за саможертва на българския войник в защита на Отечеството.

Войната започва на 2 ноември 1885г.. Поради своята малочисленост, в първите сражения българските войскови части понасят поражение. Отстъпени са Цариброд, Трън, Брезник. След превземането на Кула и Белоградчик, сърбите подлагат на обсада Видин. След започване на военните действия се обсъждат три възможни отбранителни варианта: генерално сражение на височините край Сливница; защита непосредствено пред столицата; изоставяне на столицата и изграждане на защитен вал на изток от нея вероятно по Ихтиманските височини). Възприет е първият от тях. Основание за това дава неочаквано силната съпротива на българските части, която позволява да се спечели време за изтегляне на войсковите подразделения от южната българска граница. Героичната съпротива на българската армия проваля плана за светкавично нападение.

На 5,6 и 7 ноември стават първите сражения при Сливница. Тогава пристигат и първите подкрепления. Сръбският натиск е спрян. На 10 ноември българската армия минава в настъпление. На 11 ноември е превзет Цариброд, а на 15 ноември – Пирот. Междувременно Видин е деблокиран. Пътят към Белград остава открит.

В критичното положение, в подкрепа на Сърбия се обявява Австро-Унгария. Нейният посланик в Белград връчва на княз Батенберг ултиматум за спиране на военните действия. Батенберг приема ултиматума. На 9 декември 1885г. във Виена е сключено примирие, а мирният договор е подписан на 19 февруари 1886г. в Букурещ. Австрийската намеса идва след неуспеха на колективната нота на Великите сили и инициативата на Високата порта за посредничество за спиране на бойните действие като върховен български …………………

Българската победа дава нова насока на преговорите и в Цариград. Вече въпросът е не дали, а как да се признае нарушаването на статуквото.

По съветите на Англия, Високата порта влиза в пряк контакт с правителството на България. След интензивни преговори, на 20 януари 1886г. е постигнато споразумение, което предвижда: княз Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия за пет години; румелийската администрация се слива с тази на Княжеството, а румелийската милиция влиза в състава на княжеската войска; оказване на отбранителна помощ при необходимост; Княжеството отстъпва на Турция Кърджалийска околия и се задължава да плаща редовно румелийския дълг.

Правителството на Русия се обявява против тази спогодба. То иска да не се споменава името на Батенберг, а да се запише българския княз. Отхвърлени са и пунктовете за военна помощ и за отстъпването на Кърджалийска околия. След нови дипломатически усилия и борби, споразумението е постигнато. На 24 март 1886г. е подписан т.нар. Толханенски акт, чрез който се урежда Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Управлението на Източна Румелия се поверява на българския княз. Срещу това България отдава на Турция Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, заселени предимно с мюсюлмани.

Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 1885г. е първия етап от национално обединение. България става голяма и силна държава. Създават се по-благоприятни условия за социално-икономически и културен напредък, за по-нататъшна изява на материалните и духовни сили на нацията. Нараства авторитета на България и ролята и в политическия европейски живот. Повдига се националното самочувствие на българите и укрепва убеждението им, че те вече могат творци на своята национална съдба.