НЛЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО

ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ (1893 - 1912 Г.)

 

Българите в Европейска Турция

Разпоредбите 1-6 на Берлинския договор разпокъсват младата българска държава, чиито справедливи исторически и етнически граници са очертани от Санстефанския мирен договор. Наред с Източна Румелия (Южна България), подчинила се на унизителната васална зависимост от султана, под пряката политическа и военна власт на Цариград остават като турски провинции Македония, Беломорска Тракия, Свиленградско, Лозенградско и Малкотърновско. Значителни части от българските земи остават в пределите на Сърбия и Румъния.

Така през лятото на 1878 г. в германската столица възниква българският национален въпрос като важна съставка на балканския национален проблем. Подобно на другите млади християнски държави в Европейския югоизток и България има териториални дялове и масиви от население в Европейска Турция. Ала българи и обитавани от тях земи остават в румънските и сръбските граници, което придава изключителна острота и сложност на българския национален въпрос.

Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. е важна, но само първа крачка по пътя към националното обединение. Остава обаче да тегне робската участ на българите, останали в другите дялове на Европейска Турция. Именно тук, в Македония и Одринско, се поражда националноосвободително движение, което формира другата важна съставка на българския национален въпрос. Тези земи, неделими от представата за трите класически български провинции Мизия (Северна България), Тракия и Македония, също са исторически и етнически неделима част от нацията.

Данните на известния български изследовател Васил Кънчов сочат, че към края на 19-ти век в трите дяла на Македония (Вардарски, Пирински и Егейски) живеят 2 258 224 души. От тях българите са 52,31%-а, турците - 22,11%-а, гърците - 10,13%-а, албанците - 5,70%-а, власите - 3,58%-а, като останалите етнически групи възлизат на 6,17%-а. Същият автор констатира, че в Одринско живеят общо 968 675 души. Българите тук съставляват 42,37%-а, турците - 34,17%-а, гърците - 18,64%-а, а останалите националности не надхвърлят 4,12%-а. Общо в Македония и Одринска Тракия по това време живеят 1 589 207 българи, които представляват 55,21%-а от цялото население.

Тези българи продължават да живеят при старите робски условия. Стесняването на Европейска Турция озлобява османската администрация, подтиква я да бъде още по-драстично груба в отношението си към поробеното население, въпреки че чл. 23 от Берлинския договор предвижда широки реформи в християнските райони. Вместо осъществената реформена програма Високата порта налага още по-силно национално и верско потисничество, съчетано с неконтролирано увеличаване на данъците, разорение на селяните и занаятчиите, социален и духовен упадък.

Преди последния политически преврат македонските българи не бяха толкова достойни за съжаление и помощ, колкото са те сега. Тогава те не бяха толкова строго преследвани, както са те сега, защото носят името българи..." - пише през февруари 1888 г. вестник „Зорница". А точно по същото време една статистика, съставена по официални турски данни и публикувана в Киев, сочи следния състав на населението в Македония: българи 1 251 385, турци 463 387, гърци 57 239 и т.н..

Върху тези българи, живеещи в селата, турските чифликчии стоварват непосилен гнет. Османската власт продължава да събира данъците с порочната система на откупуването. Турските преселници (мухаджири) необезпокоявани разбойничестват по друмищата на Македония. Западат и занаятчиите в градовете. Икономическата криза в империята и нахлуването на по-евтините западни стоки рушат традиционни български производства. Българските селяни и занаятчии страдат от бавното навлизане на капиталистическите отношения в градското и селското стопанство. Стопанската несигурност и липсата на законност водят българските търговци до чести фалити. Недоволна е и интелигенцията, която най-болезнено усеща политическото и гражданското безправие. Тя няма простор за своя труд, за националните си идеали.

При тази обстановка логично възниква тенденцията за продължаване на възрожденските освободителни борби. Тя е насочена към премахване на остатъците от азиатското средновековие в Югоизточна Европа, към сриване на султанския абсолютизъм, към постигане на национален и политически суверенитет на населението в Македония и Одринска Тракия. Това е пътят за революционно разрешение на националния въпрос - най-късият и радикален път. Революционната тенденция, чиито носители са българският народ и патриотичната българска общественост, преминава през различни драматични перипетии. Тя начева с неуспешното Кресненско-Разложко въстание през есента на 1878 г.. Независимо от поражението, македонските българи не униват и се подготвят за нови борби, имайки пред себе си окуражителния пример на успешно осъщественото Съединение на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г..

Свои планове за бъдещето на Македония имат също Гърция, Сърбия и Румъния. В Атина отчитат численото преимущество на българите в сравнително пъстрата етническа мозайка на Македония. Гръцките правителства обаче сочат традиционната роля на елинското културно наследство и колебливото съзнание на българите, останали под религиозната юрисдикция на гръцката Патриаршия. Силен коз в ръцете на Атина са и заселилите се в Южна Македония гърци. След 1878 г. Сърбия не може да разчита на сериозно етническо присъствие в Македония. Ала веднага започват опити за сръбска колонизация на Северна Македония, за политическо, икономическо, духовно и религиозно проникване. Няколко хиляди куцовласи трайно привличат вниманието на румънските правителства в Македония. Религиозната, просветната и културната пропаганда, която Букурещ осъществява в Македония, логично не цели териториални придобивки. Румънските управници обаче се надяват, че при евентуална бъдеща подялба на Македония между България, Гърция и Сърбия те ще получат компенсация за сметка на североизточната българска граница.

Така не само България, но и съседните християнски държави се борят за своята кауза в Македония. Те се опасяват, че успешният финал на националноосвободителните борби може да доведе до голяма и силна България, разположена в стратегическия център на полуострова. Въоръжени и мирни „пропаганди", чети и религиозни емисари, учители и търговци разчистват терена за бъдещото присъствие на съответната балканска държава в Македония. Турското правителство насърчава гръцката, сръбската и румънската пропаганда, за да отслаби българското етническо надмощие и да забие клин между християнските общности в европейските дялове на Османската империя.

Между кръста, буквара и револвера.

Княжество България се отнася съчувствено към съотечествениците в Европейска Турция и подпомага техните освободителни усилия. Борбите в Македония и Одринско съвпадат с главната насока на българската външна политика след 1878 г. - постигане на националното обединение. След 1885 г. обаче международната обстановка не позволява официални ангажименти с националната кауза на македонските и тракийските българи, понеже великите сили ревностно следят и блокират всяко ново съединистко начало още в зародиш.

Българската Екзархия остава главен стожер на българщината в Македония и Одринско. Тя се оказва една от съществените придобивки за българската национална кауза. В тези думи се съдържа неоспоримата истина не само що се отнася до чисто религиозните дела, но и във връзка с образованието и културата, които също се оказват ефикасни оръжия в усилията за решаването на българския национален въпрос. След Берлинския конгрес Екзархията запазва традицията да представлява българската нация пред турското правителство, да бъде легитимен защитник на българското население, останало под властта на султана. Тя се очертава като важен политически, религиозен и културен институт, крепител на българския национален дух в Европейска Турция. Екзархията ръководи местните църковни общини, чиято мрежа по същество отстоява българската кауза. Българската църковна организация поема грижата и за просветното дело, за духовното извисяване на българите в Македония и Одринско.

Екзархията работи в тясно единодействие с българските правителства, които и оказват финансова и морална подкрепа. Българската църковна организация не страни от сътрудничество с друга национална организация в Македония - Българското тайно революционно братство, което споделя основните идеи на екзархистите за крайния успех на националното дело. А това са просветителските, еволюционни идеи от епохата на Възраждането. Екзархията не възприема революционните методи и средства на борба срещу турското владичество. Тя залага единствено на мирните способи за освобождаване от чуждо иго. Разширяването на българската просветна мрежа в Македония и Одринско, културното възземане на българския етнически елемент и църковното приобщаване на македонските и тракийските българи към Екзархията - това са трите стълба в дейността на този общонационален религиозен институт. Логично е тогава Екзархията да се сблъска с идеологията на възникналите по-късно революционни организации, да не възприема тяхната въоръжена тактика и да гледа с резерви на помощта, която те получават по различни неофициални канали от българските управляващи кръгове.

Независимо от противоречията обаче цялата дейност на Екзархията е насочена към създаването на родолюбива българска интелигенция в Македония и Одринско. Този процес се развива чрез насърчаване на просветното дело и посредством разширяване на екзархийската църковна мрежа. Данните свидетелстват, че в навечерието на Балканската война в Македония и Одринска Тракия има 1373 български учебни заведения, от които 13 гимназии, 84 прогимназии и 1273 основни училища. В тях се обучават 79 857 български ученици и ученички под надзора на 2261 учители и учителки, произхождащи от останалите под турска власт области. По същото време българските митрополити в тези земи са 7, а архиерейските наместници - 20, които управляват 21-а църковни общини. В тях българите-екзархисти са над 1 200 000. Българската Екзархия разполага с 1180 църкви, 89 параклиса и 43 манастира. Съществен дял за тази родолюбива дейност, крепяща българския дух и националното съзнание в европейска Турция, има Екзарх Йосиф първи.

Ето защо към патриотичната мисия на интелигенцията, заета в българското просветно дело в Македония и Одринско, закономерно трябва да се прибавят заслугите и на свещениците. Те са истинските крепители на националната свяст в македонските епархии (Охридска, Скопска, Неврокопска, Велешка, Битолска, Струмишка и Дебърска). Българската църковна организация разполага със свои представители и в другите епархии на Македония и Одринско. Този голям контингент от български свещеници има изключителен авторитет сред българското християнско население, привличайки близо три четвърти от него към Екзархията.

Всъщност такава е и стратегията на изключителния български патриот Екзарх Йосиф 1-ви, поел кормилото на църковната организация след събора през април 1877 г.. Той смята, че с повече ученици, учители, свещеници и владици, с кръста и буквара ще трасира пътя към освобождението на българите в Македония и Одринско. Тази негова увереност се засилва и от широката популярност на екзархийските вестници „Новини" и „Вести", които пропагандират възгледите му за бъдещето на българския национален въпрос. Те всъщност изразяват една еволюционистка линия, срещнала сериозен отпор от привържениците на революционните действия.

В действителност обаче от средите на интелигенцията, образована и възпитана с помощта на Екзархията, по-късно излизат едни от най-подготвените кадри на революционната организация. Така се получава личностно преплитане между нея и църковната организация, което е благоприятно за цялостното развитие на националноосвободителното движение в Македония и Одринска Тракия.

Темелите на самата революционна структура са поставени на 23 октомври 1893 г. от учителя Дамян (Даме) Груев и негови съмишленици. Година по-късно е избран Централен комитет, председателстван от д-р Христо Татарчев и със секретар Груев. Изработват се уставът и първият вътрешен правилник на организацията. Нейните учредители, български родолюбиви интелигенти от Македония, всъщност пренасят възрожденските националноосвободителни идеи в новата обстановка на Европейска Турция и умело ги приспособяват към потребностите на националната кауза. Малко по-късно организационното начинание се разраства със създаването на комитет в Одрин.

Първоначално се борят две схващания при определянето на целта, която си поставя организацията. Едното схващане е националноосвободителното движение да се развие до степен и мащаби, които биха позволили пряко присъединяване към България. Надделява второто становище, произтичащо от необходимостта да се премине през етапа на автономията. То е съобразено с чл. 23 и чл. 62 от Берлинския договор за въвеждане на реформи в европейските турски вилаети, които на практика биха осигурили автономията. Дейците на организацията отчитат също така позициите на великите сили и аспирациите на съседните държави, които на дадения етап няма да позволят непосредственото присъединяване към отечеството. Новосъздадената Македонска революционна организация (МРО) допуска в своите редици само българи и предвижда революцията като основен път за постигане на целта си.

Започна изграждането на революционни комитети из всички райони на Македония. Комитетската мрежа се разпростира и в Одринско. Организаторски талант проявява Гоце Делчев, който решително способства за масовизирането на организацията и за създаването на нейните конспиративни канали. По тях текат оръжието, пощата, революционната литература и др.. Организацията започва да използва шифър, псевдоними и тайни кодове. Тя дава въоръжен отпор на турските власти по места, като същевременно извършва масова агитационна и организаторска работа. Нейните ръководители проявяват стремеж към единство в националноосвободителното движение, понеже турските власти се окопитват и започват репресиите.

Това единство е необходимо и поради създаването на други организации. През март 1895 г. Трайко Китанчев формира в София Върховен македонски комитет (ВМК). Той обединява дружествата и комитетите на бежанците от Европейска Турция в отечеството. Към новата организация принадлежат и много български кадрови офицери, които създават нейните въоръжени структури. Първоначално ВМК също ратува за политическа автономия на Македония и Одринско, разчитайки на мирните пропагандни средства. След това обаче превес в неговата тактика вземат методите на четничеството и въоръжената борба, подкрепена от българското правителство, монарха и общественото мнение в Княжеството. Един несполучлив опит в това отношение е въстаническата акция в Мелнишко през лятото на 1895 г..

През пролетта на 1896 г. във Варна възниква и дружеството „Странджа", което пропагандира дейността си чрез едноименния вестник. То обединява българските бежанци от Одринска и Беломорска Тракия и от Родопите. Сред неговите учредители личи името на известния Петко Киряков (капитан Петко войвода). Отначало новата организация отдава предпочитанията си на благотворителната дейност. Малко по-късно и тя възприема въоръжените методи на борба, като организира няколко малки чети в Малкотърновско и Лозенградско.

По същото време и Македонската революционна организация търпи определени структурни и идейни промени. На Солунския конгрес през пролетта на 1896 г. тя се обединява с Одринския комитет и получава названието Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). Според новия устав от 1902 г. организацията се преименува в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО). От 1905 г. тя е вече Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), под което название е утвърдена в историческата литература. Според устава и правилника, приети на Солунския конгрес, организацията си поставя за цел придобиването на „пълна политическа автономия на Македония и Одринско". Очакваното противодействие на великите сили принуждава организацията и сега да не издига идеята за пряко присъединяване към България.

В тактически план се приема „едно повсеместно въстание", макар и като по-далечна перспектива, за най-краткия път към постигането на политическата автономия. Възникнала отначало като чисто българска организация, сега ВМОРО тактически правилно се „отваря" и за другите националности в Македония и Одринско. В нея влизат определен брой куцовласи, но това не променя българския характер на организацията. Сега тя окончателно възприема комитетската структура с Централен, окръжен, околийски и селски комитети. Създадени са революционни окръзи. Укрепва четническият институт. Започват да функционират тайна и наказателна полиция - т. нар. терористи.

Разрастването на ВМОРО неотложно поставя въпроса за нейните контакти с Върховния македонски комитет в България. След смъртта на Трайко Китанчев той също търпи еволюция. Появяват се тактически различия, които водят до организационно разцепление. Сменяват се няколко председатели, сред които с качествата си изпъкват генералите Данаил Николаев и Иван Цончев, както и капитан Борис Сарафов. През 1900 г. комитетът се слива с дружеството „Странджа" и получава названието Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК).

В национален и патриотичен план както този комитет, така и ВМОРО преследват една и съща цел - националното обединение. Различават ги обаче тактическите предпочитания. Вътрешната организация защитава убеждението, че българите от Европейска Турция трябва да изнесат върху плещите си тежестта на борбата за свобода, че те са основната движеща сила на революционното движение. Ръководните дейци на ВМОК разчитат основно на българската армия и се стремят да подчинят ВМОРО на своите цели и задачи. По-късно възникват спорове за лидерството, а твърде често четите на двете организации безсмислено проливат във въоръжени схватки българска кръв. По-продължителни обаче са периодите на активно сътрудничество, на приглушени противоречия в името на общата цел. Сблъсъците между двете организации са не само върху тактическа и личностна основа. Въпросът допира до стратегията на двете организации. ВМОРО разглежда политическата автономия на Македония и Одринско като начална стъпка за тяхното бъдещо присъединяване към България. Новите водачи на ВМОК изоставят идеята за автономен статут и възприемат стратегията за ускорено присъединяване на югозападните български земи към отечеството. Избраната стратегическа линия се подчинява на тактиката на четническите акции, способни да предизвикат намесата на великите сили.

Въстание, поражение и организационно разцепление.

От идейна гледна точка ВМОРО представлява организация, изградена върху демократични принципи. Тя не поставя социални или кастови ограничения пред своята членска маса, защото се бори за икономическо, политическо и религиозно освобождение на всички потиснати от Османската империя националности в Македония и Одринско. Тези принципи на организацията ярко проличават в самото начало на новия век, когато обстановката в Европейска Турция се нажежава до степента на въстаническо избухване. ВМОК започва подготовка за въстание с обещанията, че българската армия ще се намеси в подходящия момент. Българското правителство и ВМОРО преценяват акцията като преждевременна и рискована. Отново се проявяват различията в подхода към общото дело на българщината в Македония и Одринско. Разединението руши силата на българското освободително движение в критичния момент, отслабва революционната тенденция при решаването на националния въпрос. В края на септември 1902 г. по поречието нар. Струма избухва Горноджумайското въстание. ВМОК поема риска на тази въоръжена акция въпреки предупрежденията на Вътрешната организация. Поражението на четите на Върховния комитет и на селската милиция след тежки сражения само доказва преждевременността на акцията. Терорът и репресиите след неуспешното въстание поставят ВМОРО пред съдбовен избор - ускорена подготовка за въстание или укрепване на местните ко­митети в очакване на най-подходящия момент. Продължават четническите действия из Македония и Одринско. Вестниците често съобщават за терористичните акции на ВМОРО, т.нар. афери. Нараства политическото напрежение. Не успява и реформената акция на великите сили в Европейска Турция - един от поредните опити да се окаже натиск върху султана за осъществяването на чл. 23 от Берлинския договор. Вълна от македонски и тракийски бежанци прекосява границите на отечеството.

В началото на януари 1903 г. Централният комитет на ВМОРО провежда конгрес на организацията в Солун. Под председателството на Иван Гарванов конгресът взема решение за въстание, което да избухне през пролетта на същата година и да се разпростре повсеместно из всички революционни окръзи. По една или друга причина отсъстват видните дейци на ВМОРО: Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Яне Сандански и др. По-късно те решително възразяват срещу масовата въстаническа акция, преценявайки я като преждевременна. От сблъсъка на становища се ражда компромисът, т.е. вместо масово и повсеместно стратегическо надигане е отдадено предпочитание на партизанската и четническата тактика.

Започва ускорена въстаническа подготовка. Нови чети от Княжеството навлизат в Македония. Крилото на Б. Сарафов във ВМОК протяга ръка за сътрудничество. През април 1903 г. групата на т.нар. „гемиджии" взривява в Солунското пристанище френския кораб „Гвадалкивир". Техните бомби избухват и под сградата на „Банк Отоман". Бомбени експлозии избухват и в други краища на Солун. Младите патриоти загиват в сраженията с полицията. Обстановката е наелектризирана. ВМОРО понася удар с гибелта на Гоцев Делчев, паднал в сражение от турски куршум.

В началото на май 1903 г. конгресът на Битолския революционен окръг взема окончателното решение за въстание - решение, подкрепено от Одринския революционен окръг. На 2-ри срещу 3 август (Илинден) 1903 г. първи на въоръжена борба се вдигат селяните от Смилево, където пребивават въстаническият щаб и неговият ръководител Даме Груев. Въстанието обхваща много революционни райони: Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско, Ресенско и Преспанско. Близо 20 000 войници съсредоточава султанското правителство към въстаналите селища. В продължение на няколко дни аскерът провежда наказателни акции, които принуждават въстаниците да се оттеглят в планините и след известно време да се завръщат, сблъсквайки се в периодически сражения с неприятеля. С тази тактика въстаналите българи продължават боевете до октомври.

Изключително висок боен дух проявяват въстаниците от малкия градец Крушево. Временното революционно управление, наречено „Горско началство", провъзгласява Крушевската република, просъществувала десетина дни. Под ръководството на Никола Карев в нейната краткотрайна администрация участват представители на всички националности в града. Въстаниците се оттеглят в планините пред настъпващата десет хилядна турска армия. В съседните революционни окръзи (Солунски, Скопски и Струмишки) освободителното движение не се развива като масово въстание. Типични тук са четническите акции. Четите са както местни, така и прииждащи от България, те. изпратени от ВМОК. Четническата активност е най-висока в Серския революционен окръг. Тук сраженията се разгарят в края на септември и продължават няколко седмици.

Един конгрес на Одринския революционен окръг, свикан в края на юни и началото на юли 1903 г. в местността Петрова нива край село Стоилово (Малкотърновско), взема решение за обявяване на въстание. Избрано е Главно ръководно боево тяло, в чийто състав влизат Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Те изказват опасения, че въоръжението е недостатъчно. В последна сметка обаче се солидаризират с решенията на дейците от Битолския революционен окръг.

Въстанието в Одринска Тракия пламва според планираната дата - на 19 август (Преображение) 1903 г.. Тук въоръжените действия са сравнително масови и отначало носят успех на надигналите се българи. Въстаниците превземат Ахтопол и Василико (Царево). Знамето на свободата се развява и над много села. Въстаниците тържествуват в целия район на Странджа и имат намерение да атакуват Малко Търново.

И в Странджанския край, както и в Крушево, е направен републикански експеримент. Няколко свободни общини образуват Странджанската република. В нея се осъществяват колективно управление, колективен труд и колективно разпределение на благата от този труд.

Турската армия безпощадно смазва Илинденско-Преображенското въстание, след като в близо 240 сражения около 25 000 въстаници дават отпор на 300 000 турски войника. Съществува обаче и друга, по-мрачна статистика: опожарени 201 села, останали без покрив 70 000 души, 30 000 поемат пътеките на емиграцията, повече от 5000 загиват в битките. Въстанието не успява поради различни причини. То не избухва във всички революционни окръзи, като четите и отрядите действат разпокъсано. Липсва достатъчно оръжие. Налице са разногласия в ръководството по отношение на въстаническата стратегия и тактика. Не е избран и подходящият международен момент за масова въстаническа акция. Срещу нея се обявяват и великите сили, подписали Берлинския договор. България е поставена в трудно положение и не може да подкрепи въстаниците срещу Османската империя, която все още разполага със силен военен потенциал.

Погромът на Илинденско-Преображенското въстание логично води до отслабване на националноосвободителното движение в Македония и Одринска Тракия. Задълбочават се противоречията в неговото ръководство. Две крила, наречени по-късно левица и десница, започват непримиримо противоборство. Левицата или съединистите (Яне Сандански, Христо Чернопеев, Гьорче Петров и др.) отстояват схващането за децентрализация на ВМОРО. Десницата (Борис Сарафов, Иван Гарванов, Христо Матов и др.) настоява за запазване на централистичното начало в организацията. Започват взаимните изтребвания, които израждат ВМОРО и придават на организацията печална слава с нескончаемото съперничество за надмощие.

Историческата драма на националноосвободителното движение след 1903 г. се състои в това, че сега ВМОРО трябва да дава отпор на турците, да неутрализира чуждата пропаганда и да преодолява вътрешното си разцепление. То съвпада по време с т.нар. Мюрцщегска реформена програма на великите сили от 1903-та до 1908 г. предизвикана от турските зверства след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание. Половинчатата програма и нейното мудно осъществяване не водят до съществено подобряване на напрегнатата обстановка в Македония и Одринска Тракия. Тъкмо обратното - намесата на великите сили активизира дейността на националистически настроения младо турски комитет „Единение и прогрес".

Така през лятото на 1908 г. в Македония избухва Младотурската революция. Нейните водачи побеждават с обещанията да ограничат властта на султана и да реформират прогнилата Османска империя като конституционна монархия. Младотурците прокламират, че настъпва „ерата на хуриета" (свободата). Революцията обнадеждава ВМОРО. Нейните чети излизат от нелегалност, установяват полити­чески контакти с новите властници и дори помагат на младотурците да смажат опита за реакционен преврат в Цариград. Организацията съживява дейността си, след като младотурският режим дава всеобща амнистия за политическите затворници.

Ала и сега раздорите и противоречията се оказват по-силни. Двете враждебни крила окончателно се оформят в партия - Български конституционни клубове и Народно-федеративна партия (българска секция). Младотурците не спазват обаче обещанията си за свобода и равенство на всички националности в империята. С всеки изминат ден става все по-ясно, че новият режим изповядва крайни националистически идеи. И двете формации на българското националноосвободително движение остават излъгани. Отново започва четническата епопея - срещу турците, срещу гръцките и сръбските чети, а и срещу четите на сънародниците.

ВМОРО е вече далече от предишната си организационна сила и политическа мощ. Ударът, нанесен й с поражението на Илинденско-Преображенското въстание, се оказва неотвратим. Революционната тенденция за решаването на българския национален въпрос помръква. Националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринска Тракия е в упадък - след прибързани действия, след принудителното бездействие на България и под натиска на великите сили, които искат да запазят статуквото на Балканите.